Тя прехапа устни и отмести поглед. Всеки друг, включително и той, би помислил, че тя има угризения на съвестта си, но в речника на Моник липсваше думата „извинявай“.
— Ами Стивън? — продължи той още по-развълнувано. — Животът му тежи така, сякаш целият свят лежи на раменете му. Забелязала ли си колко рядко се смеят децата, дори Елизабет? За Бога, те са още малки и са твоя кръв и плът. Как можеш да ги пренебрегваш?
Тя вдигна поглед, в очите и се четеше опровержение. Дру също я погледна и за част от секундата спомените му се върнаха към деня, когато беше довел Моник от блатото. Тогава, както и сега, почувства сякаш тя го поглъща с поглед. Тревогите му избледняха, почувства се успокоен и облекчен…
Тръсна глава. Да не би да се бе побъркал? Моник не му даваше спокойствие, а го приспиваше. Подготвяше го, за да го използва след това за нейни цели.
— Само спазвай обещанието си — каза той ядосано и се обърна на пета и понечи да излезе от стаята.
Тя го сграбчи за ръката.
— Добре. Ще го направя. Само ако знаех, че било така.
По дяволите, топлината на пръстите й се разпространи по тялото му. Той отстъпи и се освободи, но отбягна погледа й.
— А, да, имаш амнезия. Чудя се дали не е заразна, щом и аз забравям за нея. Тогава да направим така. Ще се държиш като идеална майка, а аз няма да позволя да те откарат в затвора.
— В затвора ли?
— Дръж се както трябва — каза й през рамо вече вън от стаята. — Както вече ти казах, предпочитам децата да нямат майка, отколкото да имат лоша майка.
Обърна се и погледна назад. Тя стоеше като истукан и още притискаше роклята към гърдите си, лицето й беше угрижено.
„Не — каза си той, като се пускаше по стълбата, — няма да позволя да бъда измамен от широко отворените очи и чара й като на малко, загубило се момиченце.“
Беше се хванал веднъж на въдицата й и бе й изсърбал попарата.
Малко по-късно този ден Моника ровеше в таванското помещение. Изправи се, изтри потта от лицето си и отметна падналата на очите й коса.
— Елизабет! — извика тя, като предполагаше, че момиченцето се е заиграло в една от многото стаи. — Ела и ми помогни!
Беше й неловко, колебаеше се дали е подходящо за едно малко момиче да се разхожда в този хаос. Имаше малко прозорци, които пропускаха недостатъчно светлина. Какво щеше да стане ако се спънеше и си счупеше врата?
— Елизабет! — извика я пак, точно в момента, когато я видя да й маха от най-далечната стая. Усмихна се на любопитството й. Бяха намерили истинско съкровище тук. „Находката е твърде прашна — си каза тя след поредната кихавица. — Наздраве!“
— Стивън! — зяпна тя и обърна лице към него. Той стоеше неподвижно, готов всеки момент да понесе удара й, без да бяга.
— Извинявай — звучеше изтъркано, сякаш от честата употреба изразът беше загубил всякакъв смисъл за него.
— Няма за какво. Само ме стресна. Беше толкова тихо, че си помислих, че няма никой горе.
— Елизабет е… — той отстъпи към вратата. — Слезе надолу. Ще ти я доведа.
— Стълбите са в тази посока. — Моника сподави усмивката си, досети се, че той защитава сестра си. — Обзалагам се, че е в крайната стая. Харесала си е онези стари рокли.
— Сега ще дойдем.
— Не, остави я да играе. Хвани дръжката от другата страна и ми помогни да преместим сандъка, за да достигнем малката масичка. Сигурно там има и други интересни неща. Чудя се защо чичо ти не ги използва вместо вехториите долу.
— Нали ти ги вдигна на тавана. — Той я изгледа с насмешка. — Каза, че са селски боклук и че никога не би седнала на стол направен от блатно дърво.
„Моник е била сноб — помисли си Моника, тъй като не видя никакви дефекти, които не биха могли да се прикрият с добро лакиране. — Защо трябва да се подценява кипарисът, след като почти цялата къща е направена от същото това яко дърво?“
Както влачеха сандъка и разчистваха пътя, Стивън блъсна огледалото зад него. То падна на земята и се пръсна на хиляди парчета. Той побеля като платно.
— Огледалото ти. Кълна се, че не желаех… Стана случайно.
— Няма значение — успокои го тя, беше й неприятно от паниката му. — Радвам се, че най-сетне се счупи. Донесох го тук, защото не ми трябваше повече в стаята.
Излъга го най-безочливо. Огледалото й беше свършило добра работа. Изчерви се, като си спомни днешната утрин. Колко унизително беше да си представя как горещите, мазолести ръце на Дру милват тялото й, а той да се окаже на прага на стаята й, втренчил поглед в нея. Не — кръвнишки взор.
— Честно казано — добави за по-убедително, — радвам се, че вече го няма.
Той я погледна така, сякаш току-що му беше съобщила най-спокойно, че е обрала местната банка.