— Помогни ми да занесем това долу и да го сложим в класната стая — смени тя темата. — Искрено се радвам, че намина. Тъкмо се чудех как Елизабет и аз щяхме да се справим сами.
Евтин трик, правеше се на безпомощна жена. В действителност нито един от мебелите не беше по-тежък от тези, които беше качила сама на третия етаж в апартамента си в Ню Йорк. Струваше й се, че да позове джентълменския инстинкт у него би се оказало по-краткият път към сърцето му.
Докато работеха, тя се убеди, че Дру беше прав относно племенниците си. Стивън беше прекалено сериозен, твърде тих и учтив. Сдържаше емоциите си, без да им дава външен израз, и ако в скоро време не намереше отдушник, щеше да избухне. Какво ли беше направила Моник на децата си, че те не й вярваха, по-точно — страхуваха се от нея?
Дру я беше заплашил със затвор. Преувеличаваше ли, или жената беше сторила нещо наистина ужасно?
— Свършихме чудесна работа! — каза му тя, след като положиха и последната маса на новото място. — Стана забележителна класна стая!
Изглеждаше като странна смесица от маси и столове.
— Предполагам, че е хубава — отвърна Стивън учтиво, както винаги. — Но защо чиновете са четири?
Трудно можеше да му убегне нещо от погледа.
— Другите два са за теб и Андрю. Зная, че сте твърде заети, за да се занимавате с уроци, но предположих, че някой път можете да наминете и да проверите дали й върви на Елизабет. Като че ли усвоява материала малко по-бавно. — Това беше явен опит да използва инстинктът му да защитава малката, но трябваше някак си да привлече и него в мероприятието. — Може би ако и вие сте тук, тя няма да проявява такава нервност. Вероятно и вие бихте могли да ми подскажете в случай, че върша нещо не съвсем както трябва.
Преди да успее да й отговори, в стаята влетя Елизабет, нетърпелива да започнат. Моника предложи на Стивън да подреди на рафтове книгите от кутията, докато тя и сестра му се занимават с четенето. Момчето се нацупи, но се зае с работата.
Елизабет сричаше страница след страница от буквара, а той се преструваше, че не им обръща внимание. Когато урокът свърши и сестричката му хукна презглава навън, той се обърна към Моника:
— Тя няма да се научи да чете, ако всеки път се намесваш и я поправяш — й каза дръзко. — Остави я сама да види къде е сгрешила.
Знаеше това, но тънкото му наблюдение я изненада.
— Прав си. Трябваше да се досетя за това.
Мимолетната му, едва забележима усмивка я накара да се запита дали някой някога се беше потрудил да го похвали за нещо.
— Ще ми отделиш ли още малко време? — Искаше да продължат още малко. — Помогни ми да закачим тази карта на стената. — Той хвърли поглед към вратата, сякаш желаеше незабавно да си тръгне. — Мисля, че географията ще й помогне да се научи да чете — продължи тя и повдигна картата. — Да научи за нови места ще стимулира интереса й по-добре, отколкото букварът. Например за Хаваите или за Аляска.
По лицето му се изписа неразбиране. Тя схвана, че колкото и екзотични да бяха двете държави, колкото и вероятността да привлекат и неговия интерес да беше голяма — нямаше да бъдат присъединени към Съединените щати още много години.
— Ето — каза му тя, — хвани другия край на картата, докато я закрепя с кабърчета. Всъщност е по-добре да започнем от североизток, откъдето започва нашата родина. Ти знаеш тези неща: Бостънската чаена компания, Декларацията за независимост, войната, получила отзвук по целия свят.
— Глупости на янките — изпръхтя презрително Стивън.
Моника се видя в чудо какво да му отговори и спечели време, като забождаше картата от своята страна. Трябваше да е предпазлива, дори и в нейното историческо време хората бяха чувствителни, щом се заговореше за Гражданската война.
— Не е съвсем така, Стивън. Трябва да споменем и нашите предци. Те са се борили за нашата свобода и независимост.
— Същото е правел и президентът Дейвис и армията на Конфедерацията.
— Не можеш да правиш сравнение, без да вземеш предвид стремежа да се получи изгода от нещастието на друг човек. Робството е било лошо и е трябвало да му се сложи край.
— Войната не е била за премахване на робството. Чичо Дру казва, че е била за пари. Твърди, че войните винаги се водят за нечие обогатяване.
„Ах, Дру Самнър, този непоправим циник!“ Трябваше веднага да се досетя, че такива разсъждения не могат да възникнат в главата на момче.
— Той говори като бунтовник — каза тя раздразнено. — Мислех, че се е бил на страната на Съединените щати.
— Знаеш добре, че е така. — Изглеждаше като Дру, само че в по-малък мащаб, сините му очи излъчваха същата злоба и ненавист. — Не е могъл да се откаже да бъде войник на страната на американците само защото войната е била вече избухнала. Може би ти можеш да преминаваш към едната или другата страна, когато ти скимне, но чичо Дру е човек на думата. За разлика от теб — да дадеш дума не означава нищо за теб.