Той пусна картата и тя се нави на руло. Тръгна си и Моника посегна да го спре с надеждата, че ще докосне най-съкровените струни на душата му, но се уплаши, че може би никога няма да й се довери, докато я смяташе за Моник.
— Стивън, опитай се да ме разбереш. Аз не съм…
— Само не ми казвай, че не си моята майка. Единствено бебе като Елизабет може да повярва, че си дошла, защото те е пожелала. — Студеният му поглед я смразяваше. — Убеден съм, че такива желания не се сбъдват.
„О, да, съвсем прилича на чичо си.“ Моника го пусна, натъжена от цинизма му.
— Мога да удържа на думата си — каза му меко. — Обещах на сестричката ти, че ще я науча да чете, и спазвам обещанието си.
— Какво ще стане, ако не успееш?
— Можем да направим всичко, щом сме решили.
— Ами! А можеш ли да спреш бълнуването на Андрю? Или да направиш така, че бирникът да престане да тревожи чичо Дру? — Изтръгна се от нея и избяга.
Моника му позволи да си отиде, но — само този път. Чувстваше се емоционално изтощена, чудеше се какво ли беше направила Моник на момчето, че така се заяждаше с нея. Имаше ли някой на този свят, когото да не беше обидила с нещо?
Поправи картата и я закрепи на стената. Съзнаваше, че колкото и трудно да се окажеше, се налагаше да намери пътя към сърцето на Стивън. Не беше от лесно достъпните. Беше интелигентен и с вродена любознателност, но ако никой не го насочеше към умствени занимания, талантът му щеше да се пропилее.
Можеше да му даде толкова много от себе си, ако разполагаше с подходящи пособия. Компютърът и видеоапаратурата й бяха винаги подръка в Ню Йорк — о, Стивън щеше да напредне бързо с тяхна помощ. Тук тя имаше съвсем малко количество хартия. Самнърови разполагаха с толкова малко консумативи, че на Аби й се налагаше да използва гърба на престилката си вместо лист хартия.
Най-много се нуждаеше от книги. Прегледа подредените от момчето рафтове и намери учебници, които с нищо не можеха да провокират въображението. Само ако можеше да се добере до някоя богата библиотека!
Спомни си за стотиците томове, събрани от Джудит. Може би библиотеката не съществуваше, като се имаше предвид новото разположение на кухнята, но какво й костваше да провери? Изтича надолу по стълбите с нарастващо нетърпение и стигна до първата врата вляво. За нейно разочарование не можа дори да помръдне вратата. Заключена! Но защо?
Спомни си връзката ключове, които висяха на стената в кухнята. Може би един от тях ставаше за вратата, но мисълта, че Дру може да я хване с ключовете в ръка, й беше много неприятна.
Чу гласът на Аби на другия край на коридора. Сестра му може би знаеше кой е нужният ключ. Още по-добре би било, ако момичето я въведеше в стаята — в такъв случай Дру не би имал нищо напреки. Тръгна към гласа и спря пред стаята, която навремето беше всекидневна на Джудит. Чу и втори глас.
— Истина ти казвам, Аби, изглеждаш съвсем изтощена. — Гласът издаваше, че притежателката му е много наперена. — Начинът, по който живееш, ще накара хората да си помислят, че си една от робините на Дру.
— Но той не притежава роби, Сара Джейн, също както и всички останали. Освен това аз върша само най-необходимото. Няма нищо лошо в това да помогнеш в чистенето.
— Как още търпиш? Напротив, баща ти тук устройваше приеми на губернатора, а майка ти беше обслужвана от чернокожи, които само чакаха да си мръдне пръста. Родена си за много по-добър живот.
— Робърт почина и ни остави да се грижим за себе си много преди да вляза в обществото като някоя красавица — отбеляза Аби, разсъждаваше като зряла жена. — Знаеш ли, чувствам се по-добре в кухнята, отколкото в някоя танцувална зала.
— Освен ако онзи красив американски приятел на Дру не те покани на такова място. Обзалагам се, че тогава ще изкопаеш някоя стара премяна.
— Не е идвал тук още отпреди войната. Освен това знаеш, че нямам труфила.
— Допускам, че е така — въздъхна жената. — Всичко по-хубаво в къщата винаги го присвоява Моник.
Моника се сви. Как не беше забелязала по-рано, че всички, освен нея, в къщата ходеха с невъзможни дрипи, докато нейният запас от хубави дрехи изглеждаше неизчерпаем? Не беше за чудене, когато Дру помисли, че се любува на себе си пред огледалото. Толкова се бе унесла в мечти, че не беше усетила как постъпва лошо също като Моник.
Е, добре, възнамеряваше да промени това. Погледна към роклята си, в момента изглеждаше повече като прислужница, отколкото като примадона, и затова се поколеба дали да се присъедини към Аби и гостенката й. Ако докажеше на всички, че не се страхуваше от тежката работа и вършеше с удоволствие своята част, може би щяха да я приемат в обществото си.