— Дру обеща да се върне вкъщи по-рано — продължи Аби с грейнало лице. — Ще изровя китайския сервиз и ще лъсна сребърните прибори. Ще се нагиздим с най-доброто, както при специален случай, така правехме преди войната. Иска ми се Дру да почувства, че не всичко е загубено. Ако не друго, то поне има нас.
Нас. Моника почувства топлотата и остана щастлива, че и тя бе взета предвид.
— В такъв случай нека ти помогна, за да имаш време да се премениш.
Аби сви рамене и тръгна към кухнята.
— Няма да ми отнеме повече от минута да се преоблека с басмената ми рокля на цветчета.
Моника си я спомни, беше несъразмерна и цялата в кръпки.
— Сигурна съм, че искаш да облечеш някоя друга. След като свършим тук, хайде да се качим и да претършуваме гардероба ти.
Аби се промъкна през вратата с едно „хм“.
— Като че ли имам гардероб. Начинът, по който правителството облага с данък всяка стая, не позволява да имаме мебели повече от необходимото, а имаме достатъчно.
— Но аз имам гардероб.
Аби само се усмихна, сякаш имаше предвид точно това. Моника си представи роклите, които висяха горе — цели редове, — и предположи, че и с другите е така. Сара Джейн беше права, всичко най-добро беше обсебено от Моник.
— Тогава ще се разтършуваме в моите дрехи — каза на момичето и си спомни за една красива рокля от синя коприна, която хармонираше с очите на Аби. — Има чудесна рокля за теб.
— Предлагаш ми от твоите рокли? — Аби спря до кухненската врата и се обърна към нея с учуден поглед.
— Струва ми се, че ще ти стане, носим почти един и същи размер. Освен това синята копринена рокля ще приляга повече на теб, отколкото на мен.
— Ударът по главата ти явно те е променил. — Аби поклати глава и изведнъж се усмихна. — Откровено казано, бях готова да си продам душата на дявола за тази твоя премяна.
— Към нея има и подходящи обувки — отвърна й Моника с усмивка. — А сега, с какво мога да ти помогна?
Прекараха следващите два часа в трескава активност и почти не размениха и дума. Аби й хвърляше тайно погледи, сякаш очакваше снаха й да възвърне предишния си облик.
Наредиха масата и оставиха яденето да къкри на огъня. Моника се втурна да донесе обещаната рокля, твърдо решена да докаже, че познатата Моник се е изменила в положителна посока.
Както търсеше в гардероба си, откри, че сините чехли не бяха на мястото им. Заедно със сламената шапчица и чантичката с мъниста те бяха захвърлени на пода.
Огледа внимателно стаята си и видя, че легенът е от другата страна на бюфета. Няколко други предмета бяха преместени, но с толкова малко, че не би забелязала, ако не се бе вгледала.
Спря и се вслуша в учестеното си дишане, мислите й се спъваха със същия задъхан ритъм. Драпираните завеси се вееха от течението между балкона и отключената врата, водеща към хола; всеки би могъл да влезе, докато я нямаше.
„Не ставай смешна — каза си тя. — Сигурно Аби е почиствала. Или някое от хлапетата си е поиграло. Глупаво е да се безпокоя.“
Така й нашепваше разумът, но вътрешно трепереше цялата. Грабна синята рокля и изхвърча от стаята.
Дру хвърли поглед към ръждясалата машинария, след това се обърна с лице към отворената врата, откъдето проникваха последните слънчеви лъчи на залязващото зад дърветата слънце.
— Донеси свещ — викна на Джаспър, двуметровия бивш роб, който и сега вършеше най-тежката част от работата. — Няма да можем да поправим газгенератора, ако нямаме добро осветление.
Джаспър смръщи чело, знаеше за обещанието на господаря да се върне у дома за официална вечеря и разбра, че няма да бъде спазено.
„По дяволите, Робърт е оставил всичко на самотек“ — помисли си Дру.
— Като отидеш в къщата, кажи също така на сестра ми, че няма да успея да се върна навреме.
Джаспър кимна.
— А да й кажа ли защо?
Дру поклати глава, нямаше нужда Аби да изкарва яда си на Джаспър.
— Кажи й само да не ме чака. По-късно ще се погрижа да й се извиня.
Черният гигант излезе и се отправи към къщата в потиснато настроение. Може би разбираше обстоятелствата, които принуждаваха Дру да вземе подобно решение, но предпочиташе да преживее земетресение, отколкото да види дори една единствена сълза в красивите очи на господарката си.
По дяволите! Дали си мислеше, че Дру си доставя удоволствие, като тормози сестра си? Но Джаспър трябваше да се убеди, че къщата се нуждаеше от евтин източник на светлина, не можеха да си позволят да купуват свещи непрекъснато.