В такива моменти Дру се колебаеше има ли смисъл да се блъска да работи все така безперспективно. Моник беше разточителна, а брат му не беше реалист — ето как наследи една бездънна яма от разходи.
„Ривърз Едж!“ — въздъхна той и хвърли поглед към полето със скрита гордост. Колкото и сурова да беше битката, която водеше, щеше да се бори до последен дъх, за да съживи плантацията. Беше не само наследство, а и негов дом.
Представи си Моник така живо, сякаш беше застанала до него, както в онзи момент, когато я доведе от блатото. Беше невероятно, но за малко да повярва, че тя мислеше като него и споделяше нуждата да изгради своето бъдеще тук.
Потъна в сладки копнежи, представи си как се връща вкъщи, уморен и доволен от труда си, привлечен от миризмата на гореща домашна гозба. Всички прозорци светят празнично с мека светлина, а цялото му семейство го чака на вратата, за да го посрещне. А жена му, с широко отворени обятия…
Хвърли поглед към къщата, толкова тъмна и далечна, и се насили да прогони глупавите блянове. Колко пъти още трябваше да го омотава с черните си магии, преди да проумее истината? Моник никога не му беше допадала. Това, което си въобрази, че е прочел в очите й, се оказа безусловна илюзия.
Прокара ръка през косата си и се върна с неудоволствие към работата си. Трябваше да мисли за децата. Трябваше да живеят по-добре от него, беше готов да се съсипе от работа, за да им осигури бъдещето. Изнурителен труд и лишения — това беше неговата съдба.
Но като размислеше как се беше отнесъл с Робърт — може би така щеше да го обезщети.
Моника остави Аби да приготви чиния за брат си и излезе с неохота от кухнята. Лично тя беше на мнение, че Дру можеше и сам да си сипе от яденето, щом не бе имал благоприличието да ги удостои с присъствието си на вечерята и че беше допуснал грешката да не изпълни обещанието си към сестра си. Аби я беше побутнала с рамо към вратата и за Моника не остана друго, освен да си отиде.
„Единствено Дру е виновен“ — ядосваше се тя и влезе в къщата. Беше също като баща й — и като Джудит — винаги поставяше работата над семейството. Стивън даваше за пример Дру как трябваше да се държи на дадена дума, но въпреки това беше пренебрегнал обещанието си към Аби.
Преди няколко часа тя се въртеше възбудено като на бал, облечена със синята копринена рокля, и красотата й беше несравнима, но след съобщението на Джаспър помръкна и даже не докосна шоколадовото суфле.
Децата останаха не по-малко разочаровани. Тръгнаха да си лягат съвсем унили, сякаш някой беше отменил веселите коледни празници.
„Ами ти? — присмя й се тънко гласче, докато се изкачваше по стъпалата. — Дали справедливото ти негодувание е предизвикано от разбитите ти очаквания?“
Отърси се от тези мисли. Щеше да бъде забележително, ако участваше в някое семейно празненство, но в случая беше по-добре да не се натрапва, щом Дру беше останал на полето. Беше й много трудно да сдържа емоциите си при техните редки, кратки срещи — как можеше да погребе странните си въжделения, щом той седнеше на масата съвсем близко до нея?
„Какво чувствам е без всякакво значение. Важното е някой да поправи незачитането от страна на Дру — мислеше си тя, докато се изкачваше по стълбите. — Поне децата трябва да знаят, че ще бъда винаги до тях.“
Най-напред мина при Елизабет, надяваше се на най-радушен прием при нея. Но щом стъпи в стаята, Елизабет напъха под възглавницата си това, което бе държала в ръцете си. Движението й беше бързо, преднамерено, сякаш детето се опита да скрие нещо от погледа й.
„От мен!“ — поправи се Моника и опита да сподави обидата си.
— Добре ли си, любима?
Елизабет кимна, беше легнала върху възглавницата така, сякаш вече заспиваше, въпреки че Моника заподозря, че е по-вероятно да пазеше скритото.
— Надявам се, че не си много разочарована, задето чичо Дру не дойде днес на вечеря.
— Не — поклати глава момичето. — Сигурна съм, че щеше да дойде, ако беше успял. Освен това пазя нещо за него.
— Какво?
— Любимата му носна кърпичка. Винаги я нося, щом го няма в къщи. Щом имам помен за него, следователно нося частица от него.
Помен. На нейната възраст, когато оставаше сама по време на честите пътувания на баща й и майка й по работа, Моника се вмъкваше в спалнята им. Разхождаше се с техните обувки, перчеше се пред огледалото с техните шапки и ръкавици и намираше утешение, ако беше сред предметите, които ползваше майка й.
Веднъж отмъкна забрадка, пропита с мирис на люляк, и я скри под възглавницата си. Когато биваше уплашена или се почувстваше толкова самотна, че чак й се доплакваше, изваждаше забрадката и вдъхваше от майчиния аромат. Дълги години след като родителите й бяха починали имаше навика да се докосва до квадратната коприна, за да добие повече сигурност в себе си.