Може би детето беше скрило носната кърпичка на Дру под възглавницата си. Спомни си как бе намерила разхвърляна стаята си — може би Елизабет пазеше помен от своята майка?
Издърпа одеялото до брадичката й и тогава момичето й се усмихна така, че стопли сърцето й. Друга на нейно място вероятно би се скарала на детето за кражбата, но тя щеше да се задоволи само да изчака. Може би Елизабет щеше да си признае доброволно? А дори и да не го направеше, какво значение имаха няколкото липсващи дреболии? Моника беше готова да жертва хиляди забрадки и дори себе си, само и само детето й да се почувства в сигурен и безопасен дом.
— Знаеш ли — промълви Елизабет, след като Моника я целуна по челото, — мислех си за това, което бяхме приказвали.
— Така ли? За какво по-точно?
— За прякорите. Ти също трябва да си имаш, но Моника е много дълго за изговаряне.
— Някои ме наричаха Мона — предложи напосоки.
— Не. Искам да е нещо хубаво и приятно като теб. Ще те наричам Ники.
Моника не беше имала никога прякор, никой не си бе дал труда да й измисли. Премина живота си като солидната, отегчителна Моника, а сега с един мах на Елизабет като с вълшебната пръчица се бе превърнала в капризната Ники. Моника й отвърна с усмивка.
— Нека да бъда Ники. Но трябва да измислим ново име и за теб, за да спестим „Елизабет“ за когато пораснеш. Ще ти викам… е, какво ще кажеш за Мъниче?
— Мъниче ли?
— Да, но нямам предвид „дребничка“, а в смисъл на „толкова хубавичка, че искам винаги да те нося с мен в джобчето си“. — Моника я загъделичка през одеялото и Елизабет се разкикоти. Смееше се толкова естествено и щастливо, че и се прииска детето да не престава.
— Радвам се, че вече се наричаме по специален начин — каза изведнъж съвсем сериозна Елизабет. — Ако някога мама се върне отново, по този начин веднага ще позная, че не си ти.
— Ах, мила моя, нямам намерение да си отивам.
— Но ти ми каза, че не би могла да попречиш на това. Стивън казва, че някой ден ще се събудя и ще открия, че си същата посредствена предишна мама, каквато винаги си била.
Моника понечи да я опровергае, но схвана, че Стивън можеше да се окаже прав. Ако Моник искаше да се върне отново в тялото си и знаеше способа за това, то какво можеше да я спре?
— Знаеш ли какво мисля? — попита я с привидно приповдигнат тон, опитвайки се да не предаде опасенията си на детето. — Че Стивън е бил много ядосан, когато е споделил това с теб. Нужно е да проявим търпеливост.
Елизабет кимна в знак на съгласие, мъдра не за годините си. Моника се наведе и я целуна по бузата и се опита да я успокои:
— Само почакай, и той ще ни повярва.
— Обичам те, Ники — прошепна й тихо, когато Моника се накани да си върви. — Иска ми се да вярвам, че никога няма да ти се наложи да си отидеш.
А ако това стане, Мъниче, ще се боря със зъби и нокти да остана.
— Ако се случи, не се безпокой — аз ще пожелая да се върнеш обратно.
Стивън може би е прав, че желанията не се сбъдват, но на света може да се вземе пример и от много оптимисти, като Елизабет.
След това Моника отскочи и до стаята на момчетата. Не очакваше, че ще се зарадват на посещението й, но поне смяташе да ги ободри след отсъствието на чичо им.
Изненада се от смеха, който чу, и се забави пред вратата им. Не беше хулиганско хилене, което можеше да се очаква, а тихо и тайно хихикане. Притихнаха, когато почука на вратата.
Отвори вратата и се озова в съвсем обикновена стая, при това прекалено подредена, като се имаше предвид възрастта на момчетата. Стивън седеше на едно писалище, разположено в ъгъла, и бързината, с която затвори тетрадката си, я накара да помисли, че вероятно това беше дневник с най-личните му мисли и той по-скоро щеше да умре, отколкото да й позволи да надзърне. Като че всеки в тази къща изпитваше нуждата да скрие по нещо от нея!
В другия ъгъл, наведен над импровизирана клетка, Андрю също прикриваше нещо от погледа й. Случайното изквакване го издаде, че най-вероятно там си беше скрил колекцията от жаби.
Нито един от двамата не прояви особена радост да я види.
— Мислех да ви пожелая лека нощ, преди да си легнете — каза им стеснително. — Надявам се, че не изживяхте дълбоко разочарованието тази вечер. Убедена съм, че ще има много други случаи, когато ще седнем на масата да вечеряме заедно с чичо Дру. — Стивън я погледна с презрение. Андрю изобщо не й обърна внимание — Това ли са твоите жаби?
— Беше студено и затова ги внесох вътре. — Прегърна клетката, кафявата му коса покри лицето му. — Няма да ги изведа пак навън, не можеш да ме накараш.