— Нямах и намерение.
— Искаме вече да си лягаме — каза Стивън, без да става. Думите му бяха безупречно учтиви, но тонът леден. — Би ли ни извинила?
— О, да, разбира се. Искате ли да ви завия?
Презрението се превърна в надменност.
— Грижим се сами за себе си от много отдавна, нали, Андрю?
По-малкото му братче кимна, без да откъсва поглед от жабите си. Моника не очакваше отказа, но въпреки това им пожела „лека нощ“ и затвори вратата след себе си.
Влезе в стаята си и опита да не пада духом. Самата тя беше предупредила Елизабет, че им трябва търпение. Рано или късно щеше да надвие момчетата.
Най-напред трябваше да ги примами в класната стая. Може би ако хванеше жаба за някой от уроците на Елизабет и след това кажеше на Андрю, че жабокът е болен, вероятно щеше да го подтикне да помогне. Нали вън беше прекалено хладно…
Прекъсна мисълта си, навън беше може би около петнадесет градуса. Защо, по дяволите, Андрю ще й разправя, че било много студено?
Доби мнителност относно тайното им шушукане, дръпна рязко одеялото. Съвсем по момчешки изглеждаше да сложат някоя жаба в леглото й и да я накарат да изпищи.
Беше почти разочарована, като не намери нищо. Ако бяха извършили лудория, щеше да означава, че не смятаха съвсем да не я забелязват през живота си.
Облече скромна памучна нощница и се приготви да си ляга. Каза си да не се нервира за това, че Андрю беше донесъл любимците си вкъщи, защото се чувстваше самотен. Дру спомена, че момчето сънувало лоши сънища, дано нощната музика на жабите го приспеше в здрав сън.
Щом духна свещта, чу издайническо квакане в стаята си и се убеди в противното. Защо се самозаблуждаваше? Гюрултията беше такава, че нямаше да даде на самия Рип ван Винкъл да заспи.
Скочи от леглото и пак запали свещта. Ослуша се, за да определи местоположението на жабата. Застана на лакти и колене и заопипва по пода.
Потърси под бюфета опипом и си спомни как Дерек и Еми пълзяха по същия начин по време на брачната церемония. Изведнъж хвана студен, твърд метал.
Пръстенът на Джудит!
Потръпна и отдръпна ръката си. Не искаше момчетата да узнаят, че се страхува от сребърното колело повече, отколкото от някое блатно създание.
Приседна на пети и застина така, изпълнена със същия страх, какъвто пръстенът винаги й беше внушавал. Колебаеше се, от една страна, искаше да се отърве от него, да го запокити надълбоко в блатото, но не можеше да издържи допира с ледената му повърхност. А може би беше по-добре да го остави където си беше — далече от погледа и мислите й.
Сякаш за да насочи хода на мислите й жабокът изскочи изпод бюфета и отвлече мислите й от пръстена. Започна да преследва любимеца на Андрю по цялата стая. Представи си колко смешно трябваше да изглежда, като повтаряше скоковете от ъгъл на ъгъл, и само се молеше да хване глупавата гадинка, преди някой да влезе и я попита какво прави.
Отне й половин час и няколко изкълчвания, докато най-сетне хвана с хитрост жабата.
— Отивай при Андрю — й каза, взирайки се в мънистените й очи. — Ще му докажем, че не се страхувам от теб.
Но за късмет и двете момчета бяха вече дълбоко заспали и в съня си изглеждаха като ангелчета. Лунната светлина струеше през прозореца и разпръскваше мрака. Тя внимателно се приближи до клетката, постави жабока в нея и грижливо постави капака. Усмихна се, като си представи момчешките лица, щом видеха сутринта кой е дошъл при тях.
Андрю се размърда, сякаш кошмарите му започваха. Инстинктивно коленичи до него и сложи ръка на челото му.
— Тихо, не се вълнувай — прошепна му ласкаво и тихо, за да не събуди децата. — Аз съм тук и няма да позволя да ти се случи нещо лошо.
Той престана да мърда и тя се усмихна с майчинско облекчение. Поне веднъж Андрю не се дръпна от ласката й и тя го успокои, макар и за малко.
Изправи се бавно и хвърли поглед към Стивън, младото му тяло беше така вдървено, че имаше опасност да се скърши. Прииска й се да й е подвластна вълшебна сила, с която да му помогне да се отпусне. Само ако можеше да го накара да се смее както Елизабет.
„Бедни мои деца“ — помисли си тя. Като силна вълна я заля чувство на закрила — не, на притежание. Господи, тя обикна тези деца като че ли бяха нейни собствени.
Погледна към ръцете си, беше ги сложила на корема си. Вътре в тялото си беше износила трите деца, по девет месеца всяко, и почти почувства как крехките им крайници ритат в утробата й. Когато мислеше за тях по този начин, те бяха нейни деца.
Между тях се бе установила здрава спойка, каквато вече не можеше да се разкъса. Моник най-вероятно беше оставила майчиното си чувство да се претопи в малко повече от физическа връзка, но Моника възнамеряваше да стане съставна част от живота на децата си. Щеше да намери път към сърцата им.