Утре щеше да покаже на Андрю, че се интересува от колекцията му от жаби. Дори ако се наложи, ще му помогне да лови мухи, за да ги храни. Що се отнася до Стивън…
Книгите! В суматохата около семейната вечеря на Аби беше забравила да вземе ключовете за вратата на библиотеката.
Можеше да изчака утрото и да помоли Аби да й отвори, но нищо не й костваше да вземе ключовете сега, без никой да узнае.
Понесе се надолу към кухнята, любопитството й взе връх, трябваше на всяка цена да узнае какво беше скрито в онази стая. Усмихна се. Дали Дру залостваше вратата, за да опази някакви големи страшни тайни? Дали криеше някое грозно чудовище като д-р Франкенщайн? Или може би някоя луда жена, подобна на Джейн Еър?
Излезе през задната врата на къщата. Луната пръскаше зловеща светлина върху черния път, по който минаваха файтоните — обстановката беше както в древна приказка. Бялата й нощница очертаваше в тъмното пътя й също като на приказна красавица.
Напрежението й се засили, когато застана пред отворената кухненска врата срещу мъждукащата върху покривката вощеница. Беше като на филм, сенките играеха по стените, тишината не напускаше огромното пространството, а една самотна фигура седеше откъм далечния край на масата.
Дру — Кимаше, разположен неудобно върху стола с твърда облегалка, ръцете му висяха, беше хванал с пръсти току-що отхапано пилешко бутче. Погледът му беше празен и изглеждаше толкова уморен и погубен, че изобщо не си спомни, че не ги беше подкрепил морално. Тя пристъпи напред в желанието си да го утеши.
Той, изглежда, събра сили, изправи гръб и остави оглозгания кокал в чинията, като бутна чинията на страна. Моника обходи с поглед масата, поглъщайки с жадни очи празното пространство върху повърхността на дългата дървена маса. Тялото й се разтресе от силно и първобитно желание.
„Сграбчи ме и ме хвърли върху масата“ — искаше сякаш да му внуши мислено. Почти осезателно усети грубо одяланите дъски под себе си, свежия нощен въздух и трескавите му ръце върху оголеното си тяло. Зърната на гърдите й се напрегнаха, сякаш той вече ги поглъщаше с гореща и страстна уста, пулсът й се ускори при мисълта как пръстите му се провираха настоятелно между бедрата й. Изпитваше отчаяна нужда да го има в себе си, възбуждайки се при всеки тласък, проникващ в най-дълбоката и най-жадната част на тялото й. „Обладай ме — смееше се тържествуващо тя. — Обладай ме незабавно!“
— Какво искаш, по дяволите?
Видението се изпари. Остана само Дру, отправил гневен поглед към нея. Моника внезапно прималя, несъзнателно се беше приближила само на няколко сантиметра от него.
— Искам една книга — отвърна с половин уста и се подпря на масивните борови дъски на масата, за да не падне.
— В кухнята?
— Не! Не, разбира се. Вратата беше заключена и затова дойдох да взема ключа.
— Коя врата?
— В хола, първата вляво. Мислех, че там е библиотеката.
Той се пресегна, взе кърпа и си избърса ръцете.
— Никога не съм те виждал да държиш книга в ръцете си. Въпреки това изведнъж в този късен нощен час у теб е възникнало непреодолимо желание да четеш. Очакваш от мен да ти повярвам?
— Но не е за…
— Стига, Моник. Омръзна ми да дебнеш около мен. Само сплетничиш.
Говореше й като на непослушно дете, хванато да извършва някоя лудория. Но ако я считаше за Моник, то тя имаше право да влиза в която си ще стая.
— Не съм те дебнала. — Само да можеше да прояви повече от гнева си и по-малко от онова чувство, свързано с желанието й да вършат нещо върху масата. — Щях да взема вече книгата още следобед, ако не беше залостил глупавата врата. Ако искаш да знаеш, ти си този, който постъпва така, сякаш криеш нещо.
— Какви ги приказваш?
— Никой не заключва врата просто защото му е скимнало. Но както и да е, какво си сложил в онази стая?
Той захвърли кърпата, бутна стола назад и се изправи.
— Заключвам вратата, защото съм разхвърлял счетоводните си книги по писалището. Много добре си спомняш, че не мога да търпя онези жаби да си свиват гнезда все върху тях.
С това дълбоката и страшна тайна бе разкрита. Въпреки че Дру направи кисела физиономия и с нея спокойно можеше да мине за господин Рочестър.
— О, права си — продължи той и приближи, сините му очи блестяха като закалена стомана. — Не можеш да си спомниш. Проява на твоята удобна амнезия.
Спря се, погледът му я прикова на място. Моника се уплаши от близостта му, гърлото й се сви, а сърцето й затупка учестено.