— Не е така — промълви едва-едва.
— Наистина ли? — Изправи се застрашително пред нея, висок и съкрушително мъжествен. — Тогава как така си забравила, че синът ти всяка нощ сънува кошмари, а безпроблемно си спомняш какво се е случило между нас?
Моника енергично поклати глава, искаше хем да се отдръпне, хем да получи целувка от него.
— Откъде знаеш какво направихме в тази стая? — Приближи я плътно и ядно сграбчи ръцете й. — Току-що чух смеха ти… видях лицето ти.
Моника едва дишаше. Усещаше единствено, че вероломното й тяло страстно желаеше да бъде напънато на масата. „Обладай ме — повтаряше наум, — не се бави.“
— Пак ти и твоите проклети лукавства — изсъска в ухото й, като я стисна силно за ръцете. — Дойде да ме прелъстиш, нали? Или имаше среща с някой друг?
— Не! — Опровержението прозвуча като тих шепот. — Кълна ти се. Търсех книга. За Стивън.
Съмнението угаси пламъка в очите му.
— За неговите уроци — прибави тя, гласът й придоби сила от нуждата да й повярва. — Простите учебници не могат да заинтересуват умно момче като него.
Погледна го и разбра объркването му. Припомни си колко изморен й се стори в първия момент. Силеше се да й повярва, но здравият разум не му позволяваше.
Продължаваше да се стреми към него с всяка най-малка частица от тялото си, но по-нежно и не така страстно. „Прегърни ме — опита се да му каже с очите си. — Позволи ми да те любя.“
В един великолепен момент погледите им се срещнаха. Тя почувства и неговата нужда като нещо съвсем материално. Необходимост от нея, Моника, а не от Моник.
Очите му потърсиха нейните и затвърдиха тази връзка, дори когато устните му намериха устата й. Беше толкова близко, че топлината му я облъхваше и чуваше сърцето му да бие със същия ускорен ритъм, както нейното.
Целувката му я прониза като електрически ток, кипящото удоволствие шурна по вените й. Утоли глада, който беше толкова силен, че забрави всичко на света, придърпа го и зарови пръсти в косата му.
Той се дръпна и се освободи сякаш му беше ударила шамар.
— Улучи точно в целта, много съм слаб и изморен. — Избърса устата си с опакото на ръката си. — Удовлетворена ли си?
— Но аз…
— Знам, че няма да си щастлива, докато не съсипеш съвсем живота ни.
— Дру, моля те, послушай ме…
— Избий си това от главата! Минавам отлично и без твоята пародия на любов. Гади ми се само от мисълта да те докосна. Дръж се далече от мен, Моник, или и двамата ще съжаляваме, докато сме живи.
„Къде е връзката между нас в този момент?“ — мислеше Моника с отчаяние. Огненият блясък се върна в очите му, които бяха толкова далеч, сякаш между тях се бе отворила пропаст. Останаха само неговото отвращение и чувството й на невъзвратима загуба.
— Тръгвай. — Завъртя я насила и я изблъска към вратата. — Върви си. Махай се от очите ми.
Моник
Юни, 1855 г.
Няма да се успокоя, докато не узная всички съставки на любовната настойка на Рейчъл. Но нека не избързвам.
Чувствам се прекрасно, сякаш не стъпвам по земята! Не съм и предполагала, че един мъж може да се чувства толкова… въодушевен.
Но не и Рейчъл. О, как се усмихна, когато отидох при нея и й се оплаках, че Дру се въздържа заради джентълменското си възпитание. Рейчъл разтегна устни в усмивка и настоя, че няма мъж, който да ми устои, ако ми помогне с магиите си. Беше достатъчно да поръся само с няколко капки храната на най-неохотния ухажор и той щеше да се хване в мрежите ми.
Възразих й, че същото не е успяло да подейства на Робърт, но тя се засмя от сърце. Нямала била намерение да хаби най-добрите си заклинания за тази студена риба. Отварата, която бях дала на Робърт, предизвиквала възхищение и благоговение към мен, но тази, която се готвела да направи за Дру, щяла да предизвика любов.
Отговорих й с усмивка.
Защото досега не постигнах удовлетворение от чувствата, които ме беше накарал да изпитам, и от това, което бях направила за него. Трябва непременно да получа всичко, иначе ще се съсипя.
Настъпи нощ, съвсем подходяща за моите намерения. Луната изгря пълна и толкова голяма, че ми се струваше, че мога да я достигна с протегната ръка. Робърт почти не ми обръщаше внимание, беше се запил с веселата ергенска компания от приятели, пристигнали от града.
Колко лесно успях да излея в супата на Дру настойката на Рейчъл. Много по-трудно ми беше да изчакам края на проточилото се пиршество. Бях толкова нетърпелива, сякаш аз бях изпила капките.
Бях се разгорещила и използвах това като извинение да поизляза навън, като знаех много добре, че Робърт ще помоли брат си да ме придружи. Толкова е заслепен моят бъдещ съпруг, но само заради това бих могла да го обичам. Така или иначе, без да се усети, ще ме дари с всичко, за което лелея.