Аби се разбърза из стаята и донесе брашно и тигани, и започна да меси хляб.
— Единственият недостатък да живееш до река е, че през топлите пролетни нощи не можеш дори да чуеш събеседника си от шума, който вдигат жабите.
— Особено ако Андрю ги държи в стаята си — добави Моника и с удоволствие се отвлече от мислите си. Вдигна поглед и забеляза, че Аби едва сдържа усмивката си. — Аби Самнър, ти ли помогна на момчетата да сложат жаба в леглото ми?
Аби премести една купа на полицата и престана да се усмихва.
— Беше лудория, Моник, всички момчета го правят. Не съм им помагала, но откровено казано, радвам се, че правят пакости. Някак си не е естествено непрекъснато да се държат добре.
— На никого не се сърдя. — Моника скръсти ръце пред гърдите си. — Аз съм учителка и съм свикнала на такива шеги. Освен това не се страхувам от жаби.
— А едно време те плашеха. — Аби я погледна с любопитство. — Спомням си, че веднъж гледах как позволи на онази ужасна черна змия на Рейчъл да ти пълзи по ръцете, но и най-малкото дървесно жабче, само да скочеше на тридесет метра от теб, и ти бягаше и пищеше така, сякаш цяла сюрия пирати те преследва по петите.
Моника понечи да протестира, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Аби се нуждаеше от малко време, за да свикне, че не беше Моник, само една седмица, прекарана заедно в кухнята не беше достатъчна. Моника се разшета. Времето минаваше в тягостно мълчание. Пресегна се към кафеника и улови погледа на момичето, но тя бързо се отвърна.
— Знаеш ли — каза внезапно Аби, — ако не се страхуваш от жаби, трябва да го покажеш на Андрю.
— Моля?
— Повечето сутрини се шляе в реката. Ако се случиш наблизо и му хванеш една, може би ще те види в нова светлина.
— Заявявам ти най-искрено — опита се да я предизвика Моника, като се чудеше дали пак не я подлагаха на изпит, освен ако, разбира се, и Аби не променеше отношението си към нея, — че играеш двойна игра, мис Абигейл Самнър.
— Може би съм имала добра учителка. — Изправи се наежено.
Моника въздъхна. Не можеше да излезе на глава с това семейство. Аби продължи бавно, като си мереше всяка дума:
— Извинявай, не исках да кажа това. Като работим заедно така, почти мога да повярвам, че не си Моник, но като ме погледнеш по твоя особен начин, не мога да не си спомня всички отвратителни неща, които си направила.
Дали и Дру беше видял същия поглед? Това ли беше причината той да я изяжда с очи, а в следващия момент да се отдръпва, сякаш почувствал злото?
— Предполагам, че не си спомняш коледните празници преди две години? — Аби изтри ръцете си в престилката.
— Не, знаеш, че не мога.
Аби я покани с жест да седнат и двете се разположиха до масата.
— Връщам се в спомените си към онази Коледа поради следната причина. Беше много мразовито. Току-що бяхме погребали Робърт и беше се разнесъл слух, че Дру може и да не се върне от фронта. Момчетата дойдоха при мен и ме попитаха дали ще празнуваме Коледа тази година. Погледнах скръбните им лица и си дадох дума, че ще потърся начин да разведря празника им.
— О, Аби, трябва да си била още дете.
— На седемнадесет се чувствах достатъчно възрастна. — Аби вдигна глава. — Ти предложи да ми помогнеш. Погледна ме право в очите и ми каза, че ще направиш всичко възможно, за да приготвиш празнична вечеря. — Аби впери поглед напред, като че ли четеше за миналото от стената. Позата й издаваше предизвикателство и решителност. — Една госпожа, която живееше надолу до реката, правеше кукли и аз бях харесала една за Елизабет. Жената се съгласи да ми даде една безплатно, ако се заемех с прането й. Знаех, че ти щеше да не ми позволиш, ако разбереше, че върша работа на робиня, затова всяка нощ се вмъквах тайно вкъщи с мръсното бельо и се измъквах още призори.
— О, Аби!
— Не търся някой да ме съжалява — отвърна пак наежено. — Открих, че има много домашна работа, за която никой не се захваща. В края на краищата спестих достатъчно пари не само за куклата, но и за подаръци на момчетата, може би нещо щеше да остане и за тържествената вечеря, която ти беше обещала. Сумата не беше голяма, повтарям ти, но щеше да създаде истински празник за децата, които и без това бяха загубили твърде много. — Замълча, сякаш събираше сили. — Можеш да си представиш как се почувствах, когато се върнах у дома и намерих цялата къща пълна с янки, които се черпеха с бонбоните ми. Дойдох при теб за обяснение, но ти само се изсмя. Все едно че беше вчера — още виждам как тръсна безгрижно глава и ми каза, че ще свърша като сприхава стара мома подобно на Сара Джейн. Трябвало да използвам глупавите си дребни спестявания, за да съм си купела нова премяна — също като теб. Завъртя се пред мен облечена в пурпурна сатенена рокля, купена с моите пари. Побеснях, щях да ти издера очите. — Моника трепваше при споменаването на всяко „ти“. — Но ти продължи да ми се присмиваш и аз разбрах, че в действителност съм съвсем безсилна. Нощта прекарах с децата и плаках непрекъснато, още мразя да си спомням за това. На сутринта се успокоих напълно и влязох в стаята ти, за да ти кажа — и на американския войник в леглото ти — да се махате от къщата на брат ми. — Аби подпря брадичката си. — Ти пак само се изсмя. Каза ми, че си имала намерение да напуснеш тази вехта реликва, тъй като в града било по-весело. Настоях децата да останат, ти отвърна, че е по-добре копелетата да са при мен. Посочи с жест към вратата, там бяха Стивън и Андрю. Очите им бяха подпухнали от сълзи и кръв ми капеше от сърцето, като ги гледах. — Въздишката й отекна в празното помещение. — Сега разбираш защо ми е трудно да забравя или да ти простя.