— Не можем да си позволим да хвърляме храна — напомни Аби и сложи хляба в ъгъла да втасва.
Елизабет гледаше със страх в чинията си, сякаш се опасяваше да не би оттам да изпълзят паяци, но взе лъжицата и започна да лапа със същата упоритост като братчетата си.
— Излизам да плевя в градината — съобщи Аби и свали престилката си. — Защо не продължите с уроците си тази сутрин? Можеш да ми помогнеш по-късно.
— Ако си уверена, че…
— Сигурна съм. — Аби погледна към децата. — Бих казала, че е време за пудинга.
Моника я изпроводи с усмивка. Удоволствието й се оказа мимолетно, тъй като няколко секунди по-късно Андрю бутна стола си и изхвърча навън. Извика след него, но Стивън поклати глава.
— Отиде си. Не можеш да го върнеш.
Тя остави лъжицата си и го погледна право в очите.
— Щом няма желание да участва в нашето приключение, нямам намерение да го карам насила.
— Какво по-точно? — Момчето не желаеше да изглежда заинтригувано, но не успя да се сдържи.
— Всеки вторник Мъничето и аз излизаме на разходка сред природата. Ти, разбира се, си поканен да ни придружиш.
Елизабет повдигна леко вежди, но с друго не издаде, че и тя за пръв път чуваше за подобно нещо.
— Говори странно — сподели Стивън със сестричката си. — Мама никога не употребяваше думи като „мъниче“ или „хванат в клетка“.
— Разбира се, че не. Тя не е мама, а Ники.
Странно как децата имаха изострена наблюдателност, а възрастните — не. Никога не се беше замисляла, че говореше по по-различен начин.
— Защо я наричаш Ники? — Стивън внезапно прояви подозрителност. — И защо тя те нарича Мъниче?
— Измислихме си прякори една на друга — намеси се в разговора им Моника. — Ако искаш, ще измисля и на теб.
— Няма нужда. — Стивън се облегна на стола.
„О, има — помисли си Моника, — но сега моментът не е подходящ, за да ти окажа натиск.“
— Хайде да измием чиниите — каза тя и стана внезапно. — Но само ако сте се нахранили.
Елизабет мигом скочи. Стивън се поколеба, гордостта му се бореше с любопитството, но хвърли последен поглед към купата си и също остави лъжицата.
След като почистиха кухнята, тя ги поведе навън и вкупом помахаха на Аби с ръка. Мястото изглеждаше много по-добре с градината, отколкото със скъпия плувен басейн на Джудит. Отвъд простираха клони дъбове, а между тях се гушеше бяла постройка, която един ден щеше да се превърне в луксозна съблекалня. Днес я наричаха „гарсониерата“ и там настаняваха господата от гостите и младежите от домакинството, когато стигнеха възрастта да се заглеждат в девойките. „Много скоро — помисли си Моника — Стивън и Андрю ще вършат своите лудории там.“
Въздъхна. Колкото и да не й се искаше да пораснат, предпочиташе да спазва традицията. За разлика от Джудит не желаеше нищо да променя. Ривърз Едж беше в най-добрия си вид, дори без фасадна боя и с неоформени алеи и храсти. Липсваше натрапчивото чувство за самота. Хората тук се обичаха и се грижеха един за друг, бяха като единно семейство.
Почувства неудържим импулс да гушне двете деца, но знаеше, че Стивън ще се дръпне. Вместо това хвана за ръката Мъничето. Пресякоха пътя, изкачиха се по стръмния бряг на реката и се спуснаха през храстите към малкото каменисто заливче.
Жужаха много комари и тя се зарадва, че бяха спуснали мрежите около леглата си, за да се предпазят от насекоми през нощта. Аби нарече мероприятието „обличане на къщата с летни дрехи“.
Лятото! Сезон за семейни пикници, за каране на лодка и ловене на риба.
Моника зърна кея в далечината и се зарече, че някой ден, много скоро, ще научи децата да плуват.
Но не днес. Възнамеряваше да открие Андрю и случайно погледна към дърветата, видя нещо да се белее между клоните, за всеки случай той ги наблюдаваше от скривалището си. Тя поведе подопечните си към тръстиката около ниския бряг.
— Това място е подходящо — каза нарочно по-силно с цел да примами и другото братче при тях. — Навийте си нагоре ръкавите. Ще ловим жаби.
Стивън се сепна, но се изненада още повече, когато тя свали полата си. Предположи, че е шокиращо някоя дама да излага на показ толкова голяма част от краката си, но блузата й стигаше чак до бедрата и тя ходеше леко, разплисквайки водата.
Скоро и тримата бяха толкова заети да преследват блатните създания, че изобщо не забелязваха разголените й крака. Мъничето изпискваше всеки път, щом плячката й се изплъзваше между пръстите, а братчето й се преструваше, че изобщо не му пука.
— Наблюдавайте ме — извика им по едно време Моника. — Когато намерите жаба, трябва да се приближите внимателно, защото ще ви чуе. Чува звуците може би не по същия начин като нас, но ще ви забележи. Тогава протягате ръка пред нея, за да разсеете вниманието й и я сграбчвате изотзад. Ето така. А, хванах една!