Под тях Елизабет се съвзе, приплака и започна да кашля. Тресейки се от ярост, той се наведе и я вдигна на ръце. Залюля детето и погледна към жена си.
Бялата памучна блуза прилепваше плътно до тялото й и очертаваше и в най-малки подробности гърдите й. Самата тя изглеждаше полуудавена и също бе останала без дъх, но за разлика от Елизабет беше успяла да свали полата си. Дали беше замислила предварително пъкленото си дело? Мили Боже, нарочно ли искаше да удави Елизабет?
— Чашата преля — изшептя той и си тръгна. — Предупредих те да внимаваш с децата. Този път трябва да те спра.
Продължи, без да се обръща, защото знаеше, че ако се задържеше и секунда повече, щеше да я убие.
Моника го наблюдаваше как си отива. „Аз не съм враг!“ — й се искаше да му извика, но нямаше смисъл. Дру си мислеше най-лошото, каквото и да му кажеше, нямаше да го разубеди.
Уморена се пресегна за полата си и я облече. „Хайде, крал Артур!“ Наведе се и хвана за дръжката забравената кофа, в ушите й още звучаха яростните думи на Дру. Наистина ли смяташе, че тя щеше да навреди на детето? Как можеше да си помисли, че ще позволи дори един косъм да падне от главата й?
„Трябва да те спра“ — й беше казал и в нея бавно изплува споменът за по-раншната му заплаха да я вкара в затвора. Можеше да пренебрегва или дори да ненавижда Моник за това, което е направила, но тя нямаше никакво желание да лежи в затвора. Като се имаше предвид подсъдимата, това вероятно означаваше доживотна присъда. Или още по-лошо.
Прокара ръка през гърлото си, сякаш вече чувстваше клупа да се затяга. Не желаеше да плаща за престъпленията на непознатата жена. „Трябва да се върна — изпадна тя в паника — в този свят, на който принадлежа.“
Сякаш от нищото се материализира една ръка и я обгърна за китката.
— Твоето място не е тук — отекна в ушите й дълбок, плътен глас. — Ела с мен… аз мога да ти помогна.
Сърцето на Моника заби учестено. Не хареса начина, по който се бяха промъкнали зад нея — това бе Рейчъл.
— Как успя… откъде се пръкна?
— Дойдох да ти помогна. — Рейчъл само се засмя. — Не може да желаеш да живееш с този… мъж.
— Имаш предвид Дру?
— Да. Много скоро той ще те нарани и тогава ще стане твърде късно. Ела, аз ще ти помогна да избягаш.
Гласът й беше мек, меден, хипнотизиращ. Моника се вгледа в съвсем черните й очи и видя там отражението си да й кима в знак на съгласие. Смътно долови, че ръката й бе извита. В черните очи блесна пламъче на омраза и Рейчъл отблъсна ръката й надолу.
— Къде е?
Въпросът беше бърз и неочакван, това проясни съзнанието на Моника. За момент се бе изкусила да се върне в стария си живот и почти се поддаде на навика си да бяга от опасностите.
Но какво щеше да стане с Мъничето? Момичето се бе съживило само и вероятно щеше да се оправи, но някой трябваше да седи до нея и да я глези с вълшебни приказки и да я прегръща, докато изчезне уплахата й.
И не само Мъничето имаше нужда от нея, а също и Момчетата — наежени и загрижени, а също и Аби — претрупана с работа, както и Дру — на красивото му лице рядко цъфваше усмивка.
Можеше да помогне на тези хора, усещаше, че е способна, само ако можеше да разсее техните подозрения. Трябваше да им вдъхне нова вяра — нещо, което не би постигнала, ако избягаше от тях.
— Не! — извика тя и се дръпна назад. — Няма да дойда с теб.
Рейчъл измърмори тихо някаква неразбираема клетва, врътна се и изчезна между дърветата.
Моника остана като закована с поглед, втренчен към мястото, където бе застанала жената. Изглеждаше странно, че избяга. Погледна ръката си и се почуди какво ли е видяла Рейчъл, което я отказа.
Не, Рейчъл не се беше отказала, защото никога не падаше по гръб. Притеснена, Моника предчувстваше, че отношенията й с нея тепърва ще има да се изясняват.
Моник
Случи се възможно най-лошото.
Неудържимо плача, когато мисля за всички незабравими нощи, за чудесната идилия, на която тъй неочаквано дойде краят. Няма да правя любов на кухненската маса, няма да съблазнявам Дру разсъблечена пред огледалото, няма да го привличам в моето жадно за ласка тяло в сенчестите алеи на градината.
Иска ми се да крещя, да късам и да хвърлям, да си оскубя косата, но… аз се хванах в капана, който направих със собствените си ръце. Всеки ден ще трябва да се усмихвам и да се преструвам, че нямам и най-малката грижа на света.
Дявол го взел този Робърт. Понякога се питам дали се досеща защо Дру и аз излизаме все заедно. Възможно ли беше да е забелязал любовната искра в погледите, които си разменяхме на масата?
Склонна съм да се съмнявам. По-скоро онази кучка, Аби, му е пуснала мухата.