„Целуни ги за сбогом“ — бе настояла лелята и натисна главата й надолу. Чувството за гадене изпълзя до гърлото й и тя се отскубна, за да изтича навън и повърне в храстите.
Джудит й донесе мокра кърпа и избърса лицето й. „Не се страхувай, малката ми — й каза с монотонен, напевен глас тя и я залюля в прегръдките си. — Смъртта не винаги успява да победи.“
„Надявам се, че ти беше правата“ — мислеше си Моника, тъй като сянката на смъртта витаеше в стаята.
Опита се да омаловажи миналото, стремейки се да бъде силна духом за двама, и насила прекрачи прага на стаята.
Спря се, изненадана от промяната в обстановката. Нямаше и следа от френския провинциален стил. По-функционална стоманена пружина бе изместила богато украсеното легло с месингова рамка, а една конзола от близката хромирана стойка поддържаше всичките движещи се части.
Както постелята, така и прозорците бяха драпирани в бяло, а тежкият брокат беше пренебрегнат заради по-хигиеничната памучна тъкан. В ъгъла се открояваше кислороден цилиндър с приспособления, готов незабавно да влезе в действие, а няколко сребърни инструмента чакаха на поднос под стъклен похлупак, приготвени по същия начин за спешна употреба. Гърлото й пресъхна, като осъзна колко близо можеше да бъде фаталният край.
Но Джудит не се вълнуваше от близката си кончина или поне не го показваше. Облегната на възглавниците си, тя си оставаше кралица, управляваща придворните си. Направи жест на племенницата си да се приближи.
Моника се подчини автоматично и се сви при вида й. Беше видимо остаряла и изглеждаше на шестдесет, вместо на действителните си тридесет и девет. От ужасяващото измършавяване скулите й, правещи я привлекателна едно време, бяха като на скелет и кожата на лицето й се опъваше между тях жълтеникава и тънка като хартия.
Въпреки външната си слабост, в тъмнокафявите й очи искреше твърдост.
— Бързо, погледни в най-горното чекмедже — проскърца гласът й и тя посочи към тоалетната масичка в ъгъла. — Подай ми табакерата, преди онази стара мърморка да се е върнала.
— Цигара ли искаш? Но нали ти е забранено да пушиш?
— Защото е вредно за моето здраве ли? Не ставай глупава. Просто ми я дай, и то бързо.
В друг случай Моника би спорила, но какво увреждане можеше да се получи на този стадий на болестта? Освен това щеше да намери някой друг да й ги подаде.
Както ровеше из чекмеджето, видя книга с кожена подвързия. На избелялата й черна корица бяха щамповани с релеф инициалите М.А.В. Изглеждаше като дневник или личен регистър, но книжното тяло вътре липсваше. Леко озадачена, се пресегна към нея, но щом докосна грубата кожа, пръстите й изтръпнаха неприятно. Отскочи обезпокоена.
— Защо се бавиш, по дяволите? — изписка Джудит зад гърба й. — Тютюн ли садиш?
— Не намирам нищо… а, ето — смутолеви тя, обезсърчена от стреса, предизвикан от допира й до книгата. Прониза я като електричество, но в същото време и като ледена игла. Смутена, но решена да не се издава с нищо, се обърна с усмивка а ла Еми Пиърсол. — Беше под някакви шалове — излъга тя, мъчейки се да се съвземе, и приближи леглото. — Вероятно сестрата е опитала да ги скрие.
— Дай ми бързо една цигара. Имаш ли запалка?
Джудит запали и се отпусна назад усмихната от рядкото удоволствие да опита тютюневия вкус с устните си. Пое дълбоко дима и веднага започна да кашля сухо и неудържимо, а цигарата падна на леглото.
Моника я грабна оттам и я смачка в пепелника на нощната масичка, като заизтупва пепелта от одеялата.
— Стига си се суетила — изкашля Джудит между два спазъма. — За Бога, винаги ли трябва да бъдеш такава непохватна дебелана? Ще ми счупиш крака.
Думите й бяха жестоки, но в типично неин стил. Искрената им фамилиарност щеше да успокои Моника, ако съсухрената й ръка не я бе стиснала за китката.
Обзе я трепет, по-силен отколкото при докосването, тъй като видя омразния особен пръстен, който предизвикваше у нея непреодолим страх. Причината бе в изображението на две праисторически змии, увиващи се една около друга, като главите им се срещаха зъб до зъб.
За пръв път видя годежния пръстен на Джудит още много млада, на десет години, и откри само злини в тези лукави, извиващи се линии.
Преди да се омъжи за Джордж Самнър, Джудит се държеше като Юда, въпреки че живееше със семейството на Моника, която се отнасяше с нея повече като с любима по-голяма сестра, отколкото като с леля. Веднъж Моника нахълта в стаята на Юда по обичайния си начин, без да чука, но този път тя й изкрещя да излезе, като въртеше странния пръстен върху пръста си.