Дру се спря чак след като излезе навън и се упрекна защо й беше позволил да го ядоса. Знаеше добре, че така не можеше да се справи с Моник. Ако не можеше да обмисля трезво, тя скоро щеше да му даде да се разбере.
Трепна при мисълта, че тя му предложи помощта си. За момент почувства…
Спомни си думите на Аби и измърмори някаква клетва под носа си. По дяволите, не му се вярваше.
Но вече знаеше от опит, че ако се поддадеше на домогванията на Моник, щеше да последва сигурна гибел.
Моник
1858 г.
Успях.
Вече от една година съм госпожа Самнър, господарка на Ривърз Едж, точно както бях планирала. Въпреки това ми се струва странно, че не всички мои мечти се сбъдват. Повече не съм сигурна, че желая да бъда в тази позлатена клетка, която ми предложи Робърт, но тогава нямах никакъв избор — Дру ме беше напуснал.
Рейчъл ми обясни това навремето. Тя избърса сълзите ми същата сутрин, когато той ме бе напуснал, и съвсем правилно отбеляза, че нито един мъж не заслужава да страдам така по него. Ако Робърт узнаеше, че съм бременна, а скоро това щеше да се забележи, щях да остана с празни ръце.
Тя ми даде нареждания да дам на Робърт от същата любовна настойка, която сипах на брат му, и да изчакам чувството му за чест да свърши останалото.
Дори и с тези капки не беше способен да прави любов така, както Дру. Успокоих се с довода, че това е без значение и е единствено важно Робърт да се почувства виновен, че ме е дефлорирал, и наистина — реши се да ми предложи незабавна женитба.
Братята си приличат по едно. Робърт има същото непоколебимо чувство за чест и затова сватбата ни стана без отлагане.
Но за нещастие прибързаното ни сватбено пътешествие се оказа тежко изпитание за мен. С настойката Робърт се проявяваше в най-добрия случай като равнодушен любовник, а без нея гледаше на акта като на задължение да продължи рода си.
Не мога да се сдържа да не сравня какво спечелих и какво загубих. Всяка нощ си лягам в леглото — слава Богу, Робърт не настоява да го споделяме — и тялото ми се гърчи и извива в страданието си от липсата на магията на сръчните пръсти на брат му.
Но Дру е безвъзвратно загубен за мен и изчезна от живота ми сякаш е мъртъв, и ми остави само копелето, което врещи в съседната стая.
Почти една година по-късно Рейчъл ми обясни, че съм имала само два пътя. Можела е да ми свари отвара, с която да ме освободи от детето, или можех да изчакам един-два месеца и да съобщя на Робърт радостната новина, след което да настоявам да се върна на острова в плантацията на моите родители, за да родя детето.
О, беше по-добре да го пометна. За едно момиче на седемнадесет мисълта да износва детето на любовника си би представлявало романтична идилия, но аз все още не си представях, че със седмици ще ми се гади и че с месеци ще ходя с противно надут корем с клатещата се походка като гъска.
И за какво? Лежах в локва от собствената си кръв и когато положиха на гърдите ми онова грозно, крехко създание, аз изпищях да го махат. Заклех се, че няма да допусна втори път подобен ужас.
Родителите ми се побъркаха, като им казах да намерят дойка. След като се бях отказала от тялото си за девет дълги месеци, не можех да позволя на онова нещо да смуче от нежните ми гърди. Нямах намерение да се будя по никое време, за да му се предлагам като безмозъчна крава.
Родителите ми ме посъветваха да не пътувам с детето поне шест месеца заради здравето му и това ми изглеждаше като затворническа присъда. Възстанових се достатъчно, за да замина за Ривърз Едж, и бих тръгнала без Стивън — без съмнение родителите ми щяха да го обсипят с нежни грижи, — но предполагах, че Робърт ще изпадне в ярост, ако не доведа в дома му безценния наследник.
Три месеца кръстосвах стаите на родителите си като тигър, затворен в клетка. Възнамерявах да представя на Робърт сина му и да отида в Ню Орлийнз и там да танцувам, да пия и да се любя с когото си харесам.
На деветдесет и първия ден наредих на татко да ми купи билет. Той се опита да ме разубеди, като ме предупреди, че ще отплавам сама, без Рейчъл, тъй като тя трябвало да остане при умиращата си майка, но аз бях твърдо решила да замина. Бях се омъжила, за да избягам от задушаващата ме любов на моите родители, и освен това не смятах да свърша там, където бях започнала.
Отначало завръщането ми в Ривърз Едж ми се стори чудесно. Чувствах се като герой, върнал се с победа от война, докато не осъзнах, че всъщност всички празнуваха появата на сина ми на белия свят.
Робърт се радваше, както дете — на новата си играчка, суетеше се и обикаляше гордо около Стивън. Искаше ми се да му съобщя истината, че детето е на Дру, но проявих достатъчно благоразумие да запазя тази информация за себе си. Вместо това се задоволих само да обявя, че ще прекарам зимата в града.