Аби сви рамене от неудобство.
— Станал е затворен, след като се върна от войната, не споделя нищо с мен.
— Спомена ми, че Моник имала скъпоценни камъни.
Мрачното й предчувствие се засили. Моник често се беше хвалила, че те й осигуряват сигурност и финансова независимост. Защо ли Ники се интересуваше от тях?
— Само се питах — продължи Ники — дали заплахите му не означават, че тя ги е откраднала?
Аби поклати глава и не можа да скрие горчивината в гласа си.
— Не по такъв начин, че да иде в затвора. Но тя съвсем откровено обра Робърт, който бе заслепен от исканията й. Разори Ривърз Едж, за да й купи бижута.
Погледът на Ники се промени и тя престана да тормози устните си.
— Предполагам, че не знаеш къде са скъпоценностите сега?
Горещината в коридора сякаш внезапно я потисна. Аби каза кратко „не“ и избърса челото си с ръка, обезпокоена още повече от внезапния й интерес към бижутата.
— А имаш ли някаква представа? — настоя жената. — Искам да кажа, има ли някакво подземно мазе или някакво скривалище, където тя е държала ценностите си?
— Не съм аз тази, която би знаела — отвърна рязко Аби. — По онова време тя нищо не ми доверяваше.
— Сигурно струват маса пари. — Заета с мислите си, Ники блуждаеше с поглед в пространството.
На Аби й се прииска да попита Ники защо й е притрябвала информацията за скъпоценните камъни, но сякаш чу отново брат си. „Човек не се променя за една нощ“ — настояваше той. Това означаваше, че ако Моник е получила амнезия, то тя продължаваше да е алчна… и неискрена, както винаги.
— По-добре е да се заема с книгата — каза Ники внезапно и се усмихна широко. — Иначе Мъничето ще се чуди къде съм пропаднала.
Аби я гледаше как се отдалечава бързо и се бореше с подтика си да извика да се върне, но какъв смисъл имаше да пита Ники дали в момента е пак Моник? Снаха й винаги я лъжеше, без да мигне.
Заслиза бавно по стълбата и я обзе нарастващо безпокойство, че е оставила Ники насаме с Елизабет. Аби реши, че трябва да ги посещава по-често, отколкото смяташе първоначално. Стори й се неправдоподобно, че Ники въобще се грижеше за децата и че се държи чудесно с тях. Думите на Дру бяха съзвучни с мислите й.
„Моник ще те обезоръжи — казваше й той — точно в момента, когато възнамерява да ти забие нож в гърба.“
През нощта Моника събра възглавниците и одеялата си и отиде на пръсти до стаята на Елизабет. Аби щеше да направи кисела физиономия, ако я видеше; твърдеше, че детето е добре и не се нуждае от наглеждане през нощта. Не можеше така да се отрича, че преживяното от нея е травматизиращо, и затова Моника искаше да бъде до Мъничето, ако се събудеше и се наложеше да я успокоява. Нямаше значение дали тя самата се чувства удобно, беше спала и на по-лошо място от пода.
След като приготви импровизираното си легло, се вслуша в равномерното дишане на детето и се успокои. Беше й трудно да обясни, дори и на Аби, колко много я беше разстроил нещастният случай. Ако се бе случило нещо лошо с Мъничето, Моника никога нямаше да си прости. Ако се бе вслушала в молбите на детето, ако я беше наглеждала…
Погледна пак към малката, удобно завита и предпазена от мрежата против насекоми. Мъничето продължаваше да спи, явно по-малко обезпокоена от случилото се в сравнение с Моника. Боже, обичаше това малко момиче толкова пламенно, че гърлото й болезнено се свиваше само като я погледнеше. Искаше да я разглези съвсем, да й купи всички глупави играчки, които душата й пожелаеше, да я наоблече в сатенени и копринени роклички.
„Извадих голям късмет“ — помисли си тя. Беше хвърлила едно око на счетоводните книги на Дру и се увери, че нямат излишни дори десет цента.
Освен ако, разбира се, не намереше съкровището на Моник.
Усмихна се. Узна с облекчение, че жената не беше откраднала скъпоценните камъни, въпреки че може би направи грешка, че попита Аби за повече информация. От честите й посещения през целия ден изглеждаше като че ли нещата се бяха върнали там, откъдето бяха започнали.
Може би трябваше да й обясни, че скъпоценните камъни не бяха за нея самата, Аби може би щеше да приеме, че би искала да ги предаде на Дру. Болеше я, че Аби се съмняваше в нея, но беше безсмислено да протестира. Моника трябваше сама да намери бижутата и да остави делата й да говорят вместо думите й.
Чу тих хленч и изпусна възглавницата. Погледна към Мъничето, но детето спеше с ведро лице, както досега. Моника се зачуди, наклони глава и се ослуша. След малко чу и втори подобен звук.
Взе свещта и премина в хола, разбра, че шумът идва от стаята на момчетата. Бедният Андрю, може би сънуваше кошмари!