Тя побърза към детската стая и видя момчето да вършее с ръцете си и да се гърчи в кревата. Вътрешните демони бяха отпечатали по-свирепо изражение на лицето му, отколкото миналия път, когато успя да го успокои. Поколеба се, имаше малък опит в случаите на кошмари. Веднъж беше чула, че е опасно да се будят сомнамбули, дали същото се отнасяше и за сънуващите лоши сънища?
Не издържа на картината на очевидната му уплаха и реши да го събуди, независимо от последиците. Постави свещта на стойката до вратата и седна на леглото му. Вдигна момчето и го прегърна силно.
— Ш-ш, Андрю, няма нищо — прошепна му тя, като го галеше по косата. — Аз съм тук и няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
— Ники? — попита той сънено. Спря да размахва ръце, но остана вдървен. — Намери ли ми жабата?
Тя погледна към клетката и дори очакваше да види, че капакът е отворен, но всичко беше наред.
— Всичките ти жаби са тук — съобщи му тя. — Няма да позволя на никого да пипа жабите ти.
— Не ги чувах. — Гласът му затрепери. — Беше толкова тъмно в гардероба. Не виждах нищо.
Моника го залюля на гърдите си, като му говореше нежно, за да прогони ужасния сън.
— Всичко е наред, Андрю. Слушай, не чуваш ли дървесните жаби? Сега не си в гардероба, ти си на сигурно място, тук, в стаята си.
— И аз съм до теб. — Стивън се появи от изневиделица от дясната и страна. — Тук сме аз и Ники, мама я няма.
При тези магически думи Андрю се успокои в ръцете й, тялото му се отпусна така, сякаш костите му се бяха разтопили от топлината.
— Сега ще заспи спокойно — прошепна Стивън. — Можеш да го оставиш да легне.
— Забележително — отвърна Моника и положи Андрю в леглото и приглади завивките му. — Откъде знаеш какво трябва да му кажеш?
— Сънува едно и също почти всяка нощ. След известно време се досетих от какво се безпокои.
— И какво е то?
— Мама имаше обичай да ни затваря в гардероба, когато не слушахме или й пречехме. Все ми е едно дали съм сам, но Андрю не понася да стои в тъмни, тесни места.
Стомахът на Моника се обърна. Дали момчето искаше да каже, че жената ги е заключвала в гардероба, защото ги е считала за неудобни?
— Това е причината да обича да стои все навън. Днешният урок край реката му дойде добре. Поне докато Елизабет… не се удари.
Гласът му секна на последното изречение и Моника изпита силно желание да го прегърне, за да го успокои.
— Не се притеснявай — каза му нежно вместо това. — Току-що идвам от нея и тя спи добре. — Той никога не би й позволил да го прегърне, но може би не би имал нищо против, ако се посуетеше около него. — Мисли за друго — каза му с най-ласкавия тон, с който една майка се обръща към сина си, — вече трябва да си лягаш. Искаш ли да те завия?
— Не, благодаря ти. — Той се отмести бързо и скочи в леглото си. — И сам ще се справя.
Моника положи усилия да не се обиди. Спомни си, че беше по-възрастен и трябваше да защитава мъжкото си достойнство.
— Спи спокойно тогава. И ако Андрю има пак кошмари, ела и ме събуди. Може би двамата с теб ще можем да му помогнем да не сънува страшни сънища.
— Не зная, той прекара доста време в гардероба.
„А ти колко ли време си прекарал там?“ — й се искаше да го попита, но размисли. Трябваше да мине време, преди той да се почувства достатъчно сигурен, за да й се довери.
— Трябва да сме търпеливи — говореше колкото на него, толкова и на себе си. — Лека нощ, Стивън. Приятни сънища.
— Ники? — извика я той, когато тя тръгна към вратата. — Четох книгата, която ми даде — „Приказка за два града“.
— Наистина ли? И хареса ли я?
— Много. Знаеш ли, много е подобна на това, което се случи на нас.
— И аз мисля същото. — Почувства се поласкана, надяваше се и той да схване сходството. — Предполагам, че войната винаги разкъсва съдбите на хората, но не е ли чудесно да знаем, че с много любов можем отново да съградим всичко отначало?
— Вероятно е така, но си мислех повече за онези двамата, които продаваха местата си. Стигнах до извода, че и тук се чувстваш по същия начин. Все едно си в затвор и не те пускат да излезеш. Чувствам се виновен за всичко, което ти наговорих до момента.
Моника бе обхваната от онази емоция, от която й се свиваше гърлото.
— Ако искаш да знаеш истината — каза тя прехрипнало, — това, че дойдох тук, е най-доброто нещо, което ми се е случвало в живота.
— Тогава нали няма да ни напуснеш? Няма да направиш така, че Андрю и Елизабет да те обикнат, а след това да ги изоставиш?
— За нищо на света! — Сви молитвено пръсти и се прекръсти, нищо не може да я накара да отстъпи от обещанието си.