Също както и голямата къща, жилищата на робите явно също някога са били в разцвет, но сега се крепяха само няколко постройки. Впечатление правеше най-голямата от тях, откъм по-далечния край на пътя, от вея долетя и втори стон — този път с нотка на счупена кост и може би — болка. Моника се отзова на часа и препусна нагоре по стъпалата на верандата. Вратата беше отворена, на пода лежеше и се гърчеше дребничка негърка. Моника избърза и коленичи до нея.
— Какво се случи? — попита я с нежност.
Жената се дръпна, очите й изразиха див страх.
— Бутилката, не съм я счупила — прохриптя тя. — Държах я здраво.
Показа й да види малко мускалче със запушалка. Моника не разбра какво предизвиква уплахата й и погледна над жената към прекатурената стълба, върху стъпенките на която бяха нападали в произволен порядък бели памучни кърпи. Най-отгоре имаше шкаф с етажерки, вратичките му зееха отворени и разкриваха пред погледа й полици с ленено платно и подредени по големина бутилки. Разбра, че това е аптечка за първа помощ. Огледа се. Покрай стените висяха койки, имаше полици с бинтове, по средата беше разположена голяма операционна маса. Прецени, че това помещение би трябвало да бъде лазаретът, както плантаторите наричаха болницата за роби. Почуди се дали все още се използва, тъй като беше чисто и сравнително незапрашено.
Жената изпъшка пак и Моника започна да я преглежда, загрижена, че може би се е ударила при падането.
— О, Господи! — извика тя, като забеляза подутия й корем. — Скоро ще имаш бебе!
Лицето на жената се сгърчи от болка. Моника се почувства безпомощна като никога досега. Беше чела книги, беше гледала медицински предавания по телевизията, но това тук беше истинско и изискваше нейната лична намеса. А по всичко изглеждаше, че раждането щеше да започне всеки момент.
Хвърли паникьосано поглед към вратата, но се уплаши, че няма да има време да извика някого на помощ. Жената се нуждаеше от някого в този момент и дори пълният дилетант би бил по-добра алтернатива, отколкото съвсем самостоятелното израждане.
Моника се молеше негърката да не е наранила вътрешностите си при падането, пресегна се и хвана ръката на жената, но тя се присви назад.
— Няма да викам, мисис. Изпратих да повикат Джаспър, той ще дойде скоро.
Най-вероятно чернокожата е била бивша робиня на Моник и сигурно е била малтретирана.
— Няма нищо. Аз не съм твоята господарка. Само приличам на нея. Моля те, нека ти помогна.
Жената се обърка, но тогава дойде следващият силен спазъм, който я направи безчувствена към всичко останало. Моника страдаше заедно с нея и се чудеше как, по дяволите, щяха да извадят детето.
Но ако проявеше страх или съмнение, нямаше да й помогне с нищо.
— Няма да те оставя, докато не се роди бебето — каза тя с изкуствено приповдигнат тон, искаше с многото приказки да отвлече вниманието й от болките. — По-добре е да свикнеш с мен. Казвам се Моника Райън, между впрочем. Може би по-добре е, ако и аз знам твоето име.
Жената не отговори. Стисна ръката на Моника така, че чак пръстите я заболяха, и се напрегна при новата контракция. Моника продължи да й приказва.
— Мисля, че най-напред трябва да се разположиш удобно. Хайде да проверим дали можеш да се движиш дотолкова, че да се качиш на онова легло.
Чернокожата се придвижи вдървено, като позволи на Моника да й помогне и да я подпре с възглавници в леглото. Изглеждаше, че няма сериозни наранявания. Пациентката беше устроена, но Моника нямаше представа какво трябва да върши по-нататък.
Във филмите беше видяла, че се суетят наоколо, кипват вода. Забеляза глинена кана и купа върху масата, но нямаше време и вода можеше да стопли само с микровълнова фурна — контракциите следваха по-често от минута.
— Хвани ръката ми — предложи тя, когато жената изпъшка отново. — Хайде, напъни се с всички сили. Двете заедно ще изкараме бебето на бял свят. Само след няколко минути ще можеш да го държиш в ръцете си.
Бедната жена я гледаше с изцъклени очи, лежеше по гръб, изтощена от усилията. Моника усети лепкав страх, като си помисли за възможните усложнения. По телевизията винаги показваха седалищни раждания, при които трябваше да се достигне плодът и да се завърти. Жената беше дребна, какво щеше да стане, ако бебето се окажеше прекалено голямо за родовия й канал? Нямаше време за избор.
— О’кей, нека направим така — каза на пациентката си, като се надяваше това да прозвучи по-убедително, отколкото всъщност беше. — Опитай да се преместиш до края на леглото. — Пусна ръката й и коленичи.
— Точно така, продължавай все така и викай, продери си дробовете — зная, че помага. Напъни се, за да мога да хвана това малко… О, виждам го. Показа се главичката му.