Моника се зарадва на тъмното кичурче коса и започна да бръщолеви глупости:
— Точно така. Хайде, избутай го към мен. Излиза. О, да, избутай му главичката навън.
Видя най-напред раменцата му, а след това и телцето му, накрая с последния напън в ръцете й падна безценното съкровище. Залюля нежно и с благоговение бебето, съзнавайки нищожеството на собствените си усилия, сравнени с невижданото чудо, което държеше в ръцете си.
При това и доста мръсно. Сети се, че трябва да го почисти.
— Шляпни го по дупето — прошепна слабо жената — трябва да започне да диша.
Моника погледна пациентката си с ужас.
— Да го шляпна ли? — попита, тъй като възприе като жестокост края на и без това мъчителното израждане.
— Ето така, дай на мен. — Дру се показа на прага и застана до нея. — Освен ако не искаш да приложиш своето ЖСП отново.
Той протегна ръце и тя, без да се замисли, му връчи детето. Дру го плесна леко по дупето, което се оказа достатъчно бебето да се разциври с пълна сила, с което пое въздух с дробовете си. След това я помоли да донесе нож и я отпрати към аптечката.
— Трябва да прережем пъпната връв — отговори той на немия й въпрос.
Тя побърза и намери нож, който изми по възможно най-добрия начин, след което донесе и памучни кърпи за пелени. Вън беше горещо, но не можеха да рискуват бедното малко създание да хване настинка.
Дру си послужи сръчно с ножа, за да пререже пъпната връв и да я превърже.
— Откъде знаеш какво трябва да се направи? — попита тя впечатлена.
— Веднъж Дру трябваше да изроди бебе в едно стопанство, където бяхме дислоцирани — намеси се внезапно Дарси от прага. — Както казват, войната учи на всичко.
Дру пови бебето в кърпите, които тя му подаде, после го залюля на ръце. Уважението й нарасна още повече, когато той успя да усмири детето и то престана да плаче. Миналата нощ, когато я беше завил, изпита такава нежност към него, но сега още веднъж пожела той да й се усмихне така, както и на бебето.
— По-добре е да се погрижиш за пациентката — продължи Дарси, без да влиза. — Мисля, че се нуждае още от твоите грижи.
Дру изруга под нос и тикна бебето в ръцете му.
— Ето, Дарс, изчисти го.
— Аз ли? Че какво разбирам от бебета?
— Съжалявам, но другото вече е тръгнало.
— Още едно ли има? — попита Моника и проследи погледа му.
Чернокожата наистина се нуждаеше от още внимание. Контракциите продължаваха, а коремът й беше все още издут, и по всичко личеше, че ще роди близнаци.
— Но тя е толкова дребна — изпротестира Моника, като се чудеше откъде бедната жена ще намери сили. Изражението на Дру беше мрачно.
— Дръж се — каза той на жената. — Джаспър отиде да потърси акушерка.
— Няма да е Рейчъл, нали? — Очите й се разшириха от страх.
— Надявам се, че не. Поне той нищо не ми каза. Само ме помоли да намина в случай, че съм акуширал и преди.
— Ще се справим и сами. Без Рейчъл. С нея — посочи жената към Моника.
— Казвам се Седи.
Трогната, Моника й се усмихна. Според обичая, щом си кажеше името, предлагаше и доверието си.
— Стисни ръката ми, Седи. Веднъж го направихме, ще успеем пак.
Дру беше наблизо и това й вдъхна увереност. Стори й се, че ще се справят с всяко усложнение, но за щастие не се наложи. Второто момче излезе по-бързо от първото и веднага заплака.
— Предполагам, че предусети пляскането — каза Дру облекчено през смях.
— Не очаквай от мен да го изчистя — каза Дарси упорито. — И без това се справям трудно и с това.
Движенията му бяха толкова непохватни, че Моника го съжали и забърза да вземе бебето от лапите му.
— По-добре е да излезеш навън — отвърна му тя със смях. — Оттук нататък мога и сама.
Дарси с благодарност се оттегли към вратата. Дру застана до Моника, която почисти с гъба второто дете. Когато и то беше чисто и повито в нови пелени, си размениха бебетата. В този момент Дру я погледна с опасение, но тя си помисли, че той споделяше мислите й. Искаше да каже: „Виж колко много можем да постигнем заедно“, но гърлото й остана сухо, също както и емоциите й.
След като близнаците бяха повити удобно, поднесоха ги на майка им от двете страни на леглото. Седи изглеждаше уморена, но много радостна и Моника се разплака от щастието й. Запримига бързо и вдигна поглед. Дру я наблюдаваше.
— Плача и на сватбите — обясни тя. Чувстваше се като глупачка. — Не мога да се сдържа. Красивите неща ме разстройват. — Той продължи да я гледа, сякаш се опитваше да проникне в нея и да разбере причината за оплакванията й. — Никога преди не съм присъствала на раждане — запелтечи тя. — Необикновено е, нали?