— Какво има? Да не би да се чувстваш виновна за нещо?
— Не съм го откраднала — извика тя и погледна към вратата на гардероба. — Кълна ти се, имах намерение да ти го върна.
Значи Мъничето беше тази, която пипаше в нейно отсъствие. Моника й заприказва внимателно, като премерваше всяка дума.
— Зная, че искаш да си вземеш помен, но, скъпа, трябваше да ме попиташ, преди да го вземеш.
— Не можах. Не беше твое, а нямаше как да попитам мама.
Аргументът беше точен, но Моника имаше друго възражение.
— Исках да кажа, че аз съм в тази стая и днес ми стана неприятно да вляза и да забележа, че някой е ровил в личните ми вещи.
— Не съм аз. Поне не днес. — Мъничето я погледна в очите с невинен поглед.
— Не си ли влизала днес да поиграеш с дрехите на мама?
Момичето поклати енергично глава.
— Не. Бях тук само веднъж, но оставих скъпоценните камъни на мястото им.
Моника почувства как кръвта й се качва в главата от вълнение и я хвана за ръцете.
— Знаеш ли къде са?
Мъничето кимна и посочи гардероба.
— В пода. Мама мислеше, че е тайна, но един ден аз се криех от Андрю под леглото й и я видях как скри нещо там.
— Можеш ли да ми покажеш?
Мъничето кимна с глава и я придърпа към гардероба, сърцето на Моника заби силно. Момичето вдигна килима и натисна една дъсчица на пода. Една от летвите отскочи и откри пред погледите им квадратна кутия. Отвориха я, беше препълнена.
— Тук има цяло състояние — зяпна Моника и посегна към огърлицата с едър диамант с продълговата форма. Изглеждаше й много позната, но погледът й беше привлечен от другите искрящи на светлината скъпоценности. — Нямам търпение да покажа всичко това на чичо ти Дру.
— Недей — тръсна глава Мъничето, лицето й изглеждаше сериозно, съвсем като на възрастна. Сложи ръката си върху тази на Моника. — Само ще си помисли, че си мама.
Възторгът на Моника помръкна. Детето имаше право. Ако Моника му покажеше бижутата, той щеше да го счете като доказателство, че е предишната Моник. Дори и да твърдеше, че Мъничето й ги е показала, той щеше да твърди, че детето е излъгало само за да я защити. Винаги извърташе нещата и издигаше стена между себе си и околните, както беше отбелязал Дарси. По-добре беше да продаде скъпоценните камъни и да му връчи парите.
— Добре, няма да му казвам, ако и ти направиш същото — каза тя и я притисна към себе си. — Нека засега това да си остане наша малка тайна. Договорихме ли се? — попита детето, като видя притеснението му. — Имаш ли и други тайни, които да споделиш с мен?
Момичето поклати глава и сведе поглед към земята.
— Може ли сега да вървя?
Моника въздъхна. Ако Мъничето си беше взела помен, то явно нямаше намерение да си признае днес.
— Добре, но повече да не се промъкваш без мое знание тук, о’кей?
Мъничето кимна бързо и изскочи през вратата, преди Моника да успее да я върне обратно.
„Трябваше да й обясня по-добре — помисли си тя и се отдалечи от гардероба. — Трябваше да я накарам да разбере, че всеки човек има нужда от личен живот и че едно малко момиче не бива да си играе с някои вещи.“
„О, господи! — помисли си с внезапен страх. — Дано не е пипала пръстена!“
Молеше се усърдно да не беше така и коленичи пред бюфета. Беше истинска лудост да го захвърли отдолу, откъдето всеки можеше да го извади. Представи си ужасната картина как Мъничето скрива ужасното украшение под възглавницата си, само за да го извади по-късно и да си играе с него… Моника почувства чак физическа болка при мисълта как сребърните змии се обвиват около малките пръстчета.
Когато докосна студения метал, се почувства замаяна от облекчение — слава Богу, пръстенът все още беше на мястото си.
Грабна четката си за коса, мушна я и започна да я движи, докато пръстенът не се показа пред нея. Изведнъж я осени. Веднъж в Ню Йорк в приятелска компания Джудит през смях беше разказала за известни обичаи в Луизиана и спомена за божество, извършващо вуду, една змия-богиня, която местните хора наричали Льо Гран Зомби.
„Правя прибързани заключения“ — каза си тя. Може би Рейчъл се бе интересувала единствено от пръстена, който липсваше на ръката й в деня, когато Мъничето едва не се удави, но на него нямаше брилянт — нито на Зомби, нито какъвто и да било.
А може би имаше, но не го беше видяла? Грабна иглата си за шапка и се увери, че след усърдно почистване не откри скъпоценен камък, разположен под зъбите на влечугите, като че ли последните имаха единственото предназначение да го пазят.
Потръпна. Искаше й се да срита омразното нещо отново под бюфета, но не биваше да подлага на риск Мъничето или когото и да било другиго — можеха да си го сложат на пръста, без да подозират нищо. Вдигна внимателно пръстена с иглата за шапки и го изтърси в джоба си.