— Е, добре, Ники, имаш ли представа как си дошла тук, или по каква причина?
Тя сключи ръце около дамската чанта в скута си, все още нямаше желание да говори за пръстена.
— Най-напред, когато всичко бе ново за мен и ме плашеше, мислех, че е станала някаква голяма грешка. Но когато се запознах с децата, Аби и… Дру, започнах да си мисля, че има някаква причина. Искам да кажа, че мога да направя толкова много за тях, ако ми бяха позволили.
— А не желаеш ли някога да се върнеш в предишния си живот?
Това живот ли беше? Сив и скучен — учителската й кариера, ужасната сватба с Дерек, скуката, безсмисленото бъдеще. Тя поклати глава.
— Доколкото мога да си спомня, мечтаех да имам истинско семейство. Животът ми принадлежи на това време, на Самнърови. Готова съм да помогна на Дру да спаси Ривърз Едж, дори ако трябва да дам живота си, за да опитам.
Лицето му засия.
— Разбирам. Искаше да заложиш това — кимна към чантичката в скута й, — за да направиш първата стъпка. Защо се отказа? Не можа да се разделиш с тях ли?
— Не желая да притежавам скъпоценните камъни. Във всеки случай, те не са и мои. Взех си ги обратно, защото Моник на мое място щеше да се обиди на мизерната сума, която предложи собственикът на магазина.
— Браво на теб. Виждам, че имаш желание да ми се довериш, затова ще ти направя и друго предложение. Моят далечен роднина Семюъл Уедърз започва бизнес като бижутер в Ню Йорк. Може би няма да може да купи всичко, което имаш, но вероятно ще може да ме ориентира към някого, който ще ми даде най-добрата цена.
„Бижутерският магазин на Уедърз“ — помисли си стреснато Моника. Името й беше познато — беше любимото място за покупки на Джудит по времето, когато двете живееха в Ню Йорк. А малко по-късно Джордж Самнър беше купил оттам подарък за рождения ден на леля й — диамантена огърлица, която Джудит бе пазила грижливо след смъртта на съпруга си. Беше същата, която намери в скривалището на Моник.
Моника опипваше несъзнателно с пръсти чантичката си и се дивеше на капризите на съдбата, която я накара да продаде бижутата си, които един ден щеше да наследи. Смешно, но много често животът като че ли се движеше в кръг.
— Не ми харесва да се натрапвам и да разчитам на великодушието ти. — Извади кутията със скъпоценните камъни и му я подаде. — Но парите със сигурност ще бъдат от полза за Ривърз Едж.
Той ги пое, изненадан от тежината им.
— Господи, забележителна колекция!
— Принадлежат на имението — отвърна твърдо Моника. — Моник ги е взела, а сега аз ги връщам. — Поколеба се. — Ако не възразяваш, предпочитам да не казваш на Дру и за бижутата. Знаеш колко горд може да бъде и предпочитам да не рискувам с това, че няма да приеме парите. По-добре е да внесеш получената сума направо по банковата му сметка.
— Нищо ли не желаеш за себе си?
— Не. Е, може би достатъчно, за да си върна пръстена.
— А, да, пръстенът. Все още не си ми обяснила предназначението му.
Но тя нямаше и такова желание. Да говори за пръстена означаваше да признае силата му. Не харесваше спомените за сребърните змии, дебнещи някоя нищо неподозираща жертва в заложната къща.
— Това е само една семейна наследствена вещ — каза му безгрижно, доволна, че той не докосваше ръката й.
— Страхотна семейна реликва, която струва шестдесет и пет долара.
— Така беше, наистина.
Колата спря и изведнъж Моника схвана, че вече са пристигнали на местоназначението си.
— По-добре е веднага да вляза — каза Дарси и скочи долу. — Искам да оставя ценностите ти на сигурно място.
Моника погледна двуетажната сграда, дървените й стени с релефна мазилка, наподобяваща мрамор, и й се стори, че още веднъж се е пренесла във времето. Намираха се в тази част на града, където имаше повече американци и бизнесмени и която беше по-представителна от старинната Вю Каре.
Като че ли обстановката промени настроението на Дарси и той стана делови. Помогна й да слезе и я придружи до една сенчеста пейка, потупа джоба си и обеща да не се бави.
Следващият половин час измина, докато Моника седеше и наблюдаваше минувачите около нея и се учудваше колко беше привикнала на живота си в миналото. Вече не се нуждаеше от леките коли, автобусите и пронизителните сирени.
Като че ли времето бе спряло за нея, въпреки че усещаше същия ритъм на града.
Когато преценяваше нещата от гледната точка на бъдещето, стори й се, че е започнало формирането на новия облик. Европейската практичност воюваше с африканските легенди, южняшкото благоприличие — с прибързаността на янките. Всички се бореха за място под слънцето, омесваха се и ставаха такива, каквито неписаните закони им повеляваха. Както и в Ню Йорк, всяка култура привнасяше нещо към нарастващата социална енергия, но за разлика от Севера нямаше и сянка от бързане. Животът течеше като реката, върху чиито брегове беше построен градът, хората намираха задоволство от посоката, към която ги влечеше, и всяко нещо с времето щеше да си дойде на мястото.