— Знаеш добре, че ще се почувства обиден, ако му помогна зад гърба да се измъкне от беда. Моля те, обещай ми, че няма нищо да му казваш.
Дарси поклати глава, но от печалната му усмивка тя разбра, че е съгласен.
— Освен това — добави тя — помисли какъв герой ще изглеждаш в очите на Аби.
Той се изненада, усмивката му стана глуповата.
— Четат ли се тайни по лицето ми?
— Не мисля, че си й направил дори и намек. Ти си този, който говориш за хора, държани на тъмно. Дори не си й загатнал за своите чувства.
Лицето му потъмня.
— Не мога. Дру е най-добрият ми приятел. Достатъчно трудности среща с възстановяването на имението в обстановката след войната, за да му се случи и американски войник да ухажва сестра му.
— Може би, но смяташ ли да останеш в армията завинаги? Защо не се преместиш тук, за да станеш плантатор? Чух, че имението Бел Монд се продава.
— А избрала ли си вече и сватбения ми костюм?
Този път беше ред на Моника да отвърне с глуповата усмивка.
— Извинявай, но исках само да направя Аби щастлива. Надявам се, поне малко си взел на сериозно това, което ти казах.
— Пазариш се за голяма сделка, мисис Самнър. Може би ти трябваше да говориш със Старгел.
Моника въздъхна.
— Надявам се, че ще изпрати хора навреме. Няма да мога да понеса, ако Дру загуби всичко.
— Не се тревожи. — Стисна ръката й успокояващо. — Скоро пак ще идвам в града и всеки ден ще гоня като хрътка добрия капитан. Между впрочем, време е да се качваш на борда.
Моника погледна в посоката, която й сочеше, и гърлото й се сви. На палубата стоеше Дру, красив и горд, лекият бриз разрошваше косата му и тя хвърляше златисти отблясъци. Зад него се суетяха матросите, докато търкаляха варели и вдигаха щайги, но никой в това меле не успяваше да помръдне Дру от стабилната му стойка. Той гледаше към града с копнеж в очите. „Изглежда самотен — помисли си тя — и неспокоен.“
Погледите им се срещнаха. За момент тя забрави блъсканицата около тях. В съзнанието й съществуваше само Дру и тя трябваше да отиде при него.
Благодари набързо на Дарси и забърза към парахода. Доближи се към мъжа, който по стечение на обстоятелствата беше неин съпруг, и му се усмихна нерешително и свенливо.
Усмивката му веднага угасна и той демонстративно отмести поглед.
Тя се закова на място, излъгана в очакванията си, породени от погледа му. Явно беше, че й се подиграва и предпочита да остане сам, отколкото да прекара дори и малко време с нея.
Тя прехапа долната си устна, заби поглед в палубата и изтича към противоположния край на кораба.
Изглежда, пътуването до дома щеше да бъде дълго.
В момента, когато усети, че е зяпнал жена си, Дру се насили да отмести погледа си. Той не просто я гледаше, а се бе опулил и несъзнателно й се молеше да остави Дарси и да се върне у дома с него.
Въпреки че знаеше до какво щеше да доведе това. Щяха само да се карат и да приключат с желанието да се удушат един друг.
Но напоследък не бяха разигравали грозни сцени. Поне не от деня, когато я намери в блатото.
„Не — каза си той — така не бива да продължава.“ Беше допуснал тази жена да преследва ден и нощ мислите му като призрак, докато стигна до там, че не можеше да разсъждава нормално.
„Бях твърде дълго без жена“ — каза си той и се хвана здраво за перилата. Терзанието му не беше нищо повече от физическа потребност, която лесно можеше да се задоволи, като прекараше няколко часа в публичен дом. Трябваше да отиде на такова място, а не при Старгел.
Дру трепна. Беше достатъчно унизително да отиде да проси, но още по-лошото бе, че срещна безразличие и презрение от страна на бившия си сержант. „Сега стоим на противоположни страни на барикадата — припомни му Старгел. — Кой би се изложил на риск, за да помогне на някой пропаднал фермер?“
„Преживях още едно разочарование — каза си Дру. — Едно от многото. Трябва да свиквам.“ По дяволите, трябваше да може да извика жена си точно сега и да не си го изкарва на нея, ако тя го пренебрегнеше.
Но когато погледна пак към нея, видя само Дарси да маха от кея. Моник се качваше на парахода точно когато екипажът се готвеше за отплаването.
„Връща се вкъщи“ — помисли си той леко замаян.
Пусна перилата и се обърна, за да я наблюдава, безсилен да си забрани това. Когато стъпи на борда, изглеждаше зашеметена, но и облекчена, сякаш се бе страхувала, че корабът ще потегли без нея.
Може би имаше среща с някого. Моник не би се мешала със сганта на непривлекателната обща палуба, където билетът беше по-евтин. Вероятно си бе намерила достатъчно богат любовник, който й бе осигурил удобствата на каютите по-горе. Ядоса се от тази мисъл, въпреки че и той не би се отказал от такъв комфорт.