След като постави слушалката на мястото, Моника се сети, че днес за втори път беше предупредена да се пази. Шофьорът на таксито изчезна от живота й с добро, дали щеше да бъде същото и с Джералин?
Огледа се и не хареса бялото, черното и хрома, с които Джудит бе проектирала кухнята. О, как й липсваше гарсониерата, въпреки пердетата от евтин памучен плат с глуповати шарки и тинестожълтите стени. „Само трябва да направя от това мой дом — настоя пред себе си тя. — Ще ми бъде лесно да декорирам отново, щом Джудит… когато тя…“ Не можеше да понесе мисълта за това.
Господи, беше гладна. Ненаситна! Щом погледът й падна върху трислойната фонданова торта, която отказа на обед, ръцете й се задействаха. Отряза си резен и даже не се затрудни да потърси чиния или вилица.
— Наистина ли имаш нужда от това?
Тя подскочи, страните й се зачервиха и изпусна тортата на масата, сякаш я опари по пръстите.
Дерек се бе приближил отзад, но тя не помръдна от смущение и не се обърна да го погледне.
— Ти си моето момиче — прошепна й на ухото.
Моника възнегодува. Добре си спомни, че той не се лиши от десерт. Но нямаше ли основание един страхотно изглеждащ младеж да помоли жена си да бъде по-елегантна? Беше й казал, че желаеше само най-доброто за нея. Завъртя я и повдигна брадичката й да го погледне, и усмивката му разтопи спотаилото се съмнение.
— Чух, без да искам, разговора ти по телефона. Няма ли да може да дойде твоята приятелка?
Моника поклати глава.
— Бяхме си дали обет, че ще минем през огън и вода, но ще присъстваме на сватбите си.
— Много лошо, че се е случило обратното, макар да не мога да кажа, че искрено съжалявам. Сигурен съм, че тя не одобряваше. Ако бяхте поговорили още няколко минути, щеше да те разубеди да се омъжиш за мен.
— Не беше съвсем така.
Той сви рамене, като че ли знаеше по-добре от нея.
— Исках да кажа, че ми беше много приятно да чуя как се застъпи за мен. Особено като каза, че обичаш Дерек. Никога досега не си произнасяла тези думи. Поне не пред мен.
Моника гледаше към земята — от една страна, поради своята тревога, но също и заради съмненията си. Опита се да каже нещо, но вместо това избухна в плач.
— Джералин преценява, че всичко става твърде внезапно, и е права, нали, Дерек? Имам предвид, че преди няколко дни ти и аз живеехме в различни светове. Как въобще ще се съберем заедно?
— Мислех, че ме обичаш. — Той се отдръпна със стиснати устни.
— Да. Знаеш, че е така.
Дерек продължи да се отдалечава и ръката й несъзнателно се протегна към него. Тогава я погледна с младежко изражение на объркване и болка.
— В такъв случай какво ще кажеш малко да си вярваме един на друг.
— О, Дерек — Моника се почувства ужасно, — разбира се, че ти вярвам. Това са само… не зная… може би предсватбени тревоги. Никога не съм го изпитвала преди.
Бързата му усмивка на облекчение си струваше усилията й. Приближи се и я прегърна.
— Ах, любима, зная, че е така, а непрекъснато усложнявам нещата. Само момиче, което ме обича, би се примирило да й предложат женитба в болничната стая на Джудит, без да има опора. Добре, не се тревожи за шаферката. Ако трябва, ще отида до Ню Орлийнз и ще наема една. Бъди сигурна, че ще направя най-доброто. Няма да се стискам за моето момиче.
— Няма нужда да се отива до града. Медицинската сестра на Джудит ще свърши работа. — Тя не можа да се сдържи да не се усмихне.
— Фърджи? — Престори се, че го побиват тръпки. — Не, по-добре остави на мен. Вярвай ми, братовчедке, ще се грижа така любвеобилно за теб, че няма никога пак да плачеш.
Тя погали с ръка косата му, преизпълнена с нежност и любов, съзнавайки, че независимо от добрите му намерения беше по-вероятно тя да поеме грижите за него.
— О, Дерек, не те заслужавам.
— Наистина. — Усмихна й се и внимателно свали ръцете й. — Не и ако не се качиш горе да си легнеш като послушно момиче. Ще спиш сама през нощта? Така утрото ще дойде по-бързо.
— Предпочитам да съм с теб.
— През цялата нощ? Звучи съблазнително, но аз ще бъда долно влечуго, ако считам, че си се ангажирала с тези думи. — Усмивката му угасна. — Не бива да вгорчаваме навечерието на сватбата ни. — Целуна я леко по челото и си тръгна. — Освен това обещах на Хартли, че ще го взема от аерогарата в двадесет и два часа. Не може и двамата ни най-добри приятели да липсват утре, нали?
Моника се опита да не се намръщи. Никога не бе харесвала Хартли Бюфорд. Смяташе, че е разглезен, слабохарактерен и егоистичен, но нямаше как — бе дългогодишен приятел на Дерек. Двамата бяха родени практически по едно и също време и в нея се бе породила мисълта и че ще умрат едновременно.