Кони Мейсън
Вкусът на рая
ПРОЛОГ
Лондон, април 1831 г
— Моля те, Крис, не спирай — молеше се жената, гърчеща се под капитан Крисчън Радклиф.
— В никакъв случай — изпъшка той, стиснал зъби, докато навлизаше с яростни тласъци, отдръпваше се и навлизаше отново и отново в мократа топлина на лейди Аманда Дартмур.
Ако Крис имаше нещо като любовница, това щеше да бъде именно Аманда, омъжена за благородник и скучаеща с възрастния си съпруг.
Скоро двамата започнаха да се мятат сред омачканите чаршафи, търсейки върховното удовлетворение. Той се отпусна като безкостна купчина, дишайки накъсано и мъчително.
— Трябва ли толкова скоро да напускаш Лондон, Крис? — запита Аманда, останала без дъх. — Рядко някой мъж се грижи за удоволствието на жената както за своето. Вярвай ми, когато ти кажа, че съм била с много мъже, за да знам, че повечето са егоистични любовници.
— Съжалявам, Аманда — каза Крис, докато се изправяше. — Напускам Англия след няколко дни, може би завинаги. Сегашното ми посещение ще бъде кратко. Но ако се върна, ти ще си една от първите, които ще ме видят.
Аманда се вкопчи в него.
— Дартмур е стар и немощен. Няма да живее още дълго. Надявах се ние е тебе… Ако нямах съпруг, щеше ли да се ожениш за мене?
Крис се освободи от търсещите й ръце и стана от леглото.
— Ти си омъжена, така че отговорът е спорен.
Крис планираше да отплава за Ямайка след една седмица. Осъзнавайки, че скоро няма да има друга жена, беше взел Аманда два пъти тази нощ, докато съпругът й спеше непробудно в друга стая, но сега беше време да си тръгва и да се сбогува с брат си. Не беше излъгал Аманда, когато беше казал, че може никога да не се върне в Англия; нямаше да бъде лесно да убеди брат си, че това е добър ход.
Изпънал напред крака, напрегнал мощното си тяло въпреки привидното спокойствие, Крисчън седеше на стола в удобния кабинет на брат си, посрещайки ясно забележимия му гняв. Джъстин, граф Стандиш, погледна намръщено към него над допрените върхове на пръстите си.
— Проклятие, Крис, какво искаш да кажеш, че заминаваш, за да станеш плантатор в Западна Индия? Не е ли време да престанеш с авантюрите и да се върнеш у дома, където ти е мястото? Трябва да си потърсиш съпруга и да напълниш една детска стая.
— Приключенията ми ми спечелиха чудесни средства за живот. „Безстрашни“ е изцяло моя собственост. Търговските ми начинания ме направиха богат човек. Наследството от баба ме направи още по-богат. Когато заминах от Англия преди седем години, не си представях, че ще имам собствен кораб или че ще забогатея.
Крис винаги беше обичал приключенията и тръпката на опасностите. Предизвикателствата и рисковете, които посрещаше като мореплавател, го караха да се усеща здрав и жизнен. Борбата на ума му със стихиите го удовлетворяваше повече от всичко, което висшето общество можеше да му предложи. Но сега беше време да се обърне към нещо ново, изцяло различно и представляващо съвсем друго предизвикателство.
— Защо се отказваш от този живот, за да станеш плантатор на другия край на света? — изсумтя Джъстин.
— Не е на другия край на света — поправи го Крис, — а и аз ще идвам в Англия от време на време, за да се съветвам с ментора си. — Красивите му черти добиха замислено изражение. — Не дължа нищо на Англия. Обществото не беше мило с мене, ако си спомняш.
— Времето заличава всички грехове. Инцидентът, който те накара да избягаш от Англия, вече е само далечен спомен.
Гласът на Крис стана твърд.
— Не съм забравил, Джъстин. Как да забравя, че убих най-добрия си приятел?
— Това беше нещастен случай, Крис. Онова момиче те направи на глупак. Използваше те, за да накара Дезмънд да ревнува. Правеше се, че е благосклонна към тебе, за да ядосва Дезмънд. Беше млада, ти и той също. Ти беше прекалено увлечен по нея, за да мислиш ясно.
— Може би, но заради нея убих най-добрия си приятел в глупав дуел, който нямаше да се състои, ако не бяхме така затънали. Дезмънд вече беше стрелял и не улучи… нарочно. Аз стрелях много надясно, не исках да го улуча. Нямах представа, че той ще залитне и ще се озове точно на пътя на куршума в мига, когато стрелях.
— Точно това се опитвах да ти кажа — прекъсна го Джъстин. — Беше нещастен случай. Вече никой не се интересува от това. Можеш да се върнеш у дома и да заемеш мястото си в обществото.
Крис зарови пръсти в гъстата си тъмна коса, борейки се да намери подходящия отговор.
— На мене не ми е безразлично. Обществото вече не ме интересува. Този живот беше погубен от мене, когато мислех, че съм увлечен по една кокетна красавица, и се бих на дуел с най-добрия си приятел, за да спечеля вниманието й. Никога няма да забравя ужасения й поглед, когато й казах, че съм убил Дезмънд. В този момент осъзнах, че тя си е играла с живота ни. Не ме е искала. Искала е парите на Дезмънд. Подведе ме, за да го накара да ревнува. Не мога да повярвам колко наивен съм бил тогава. Ще живея с тази вина до края на дните си.