— Много добре, щом настояваш.
— Настоявам. Ела.
Двете слязоха заедно по стълбата.
— Почакай тук — каза Грейс. — Ще кажа на някой лакей да ти донесе наметката, докато говоря с Джъстин за каретата.
Погледът на Софи незабавно потърси Крис. Той още стоеше в ъгъла с Аманда. Лорд Честър се беше присъединил към тях. Когато Крис се обърна към нея, тя отказа да срещне погледа му. Лакеят пристигна с наметката й и й помогна да я облече. Когато тя погледна отново към Крис, него го нямаше.
Джейсън дойде и я осведоми, че каретата я чака. Софи излезе навън. Кочияшът държеше вратичката отворена. Тя влезе в тъмната вътрешност и замря на място. Веднага усети, че не е сама. Когато хвана дръжката вратата, една ръка посегна и хвана нейната.
— Не се плаши, Софи. Аз съм.
— Крис! Изплаши ме. Къде е Аманда?
Той изруга под нос.
— Не съм с Аманда.
— Изглеждаше, че сте заедно.
Крис чукна по тавана и каретата потегли.
— Сега за първи път я виждам от онзи ден в твоето фоайе.
— Какво искаш, Крис? Откъде знаеше, че си тръгвам?
— Грейс ми каза. Влязох в каретата, преди да излезе от конюшнята. Грейс като че ли смяташе, че ние с тебе имаме да обсъждаме нещо. Така ли е, Софи?
— Зависи от тебе, Крис. Знаеш какво е мнението ми за връзката ни. Ти си единственият, който може да реши дали имаме бъдеще заедно.
Каретата спря пред вратата на Софи.
— Нека да вляза, Софи. Тогава можеш да ми кажеш какво според Грейс трябва да обсъждаме.
Кочияшът отвори вратата.
— Не днес, Крис. Наистина съм изтощена.
— Значи нищо не се е променило — изсъска той. — Кажи ми, променило ли се е нещо?
— Не, Крис. Не тази вечер. Ела вдругиден на чай. Обещах на Грейс, че ще я посетя утре.
— Ще те изпратя до вратата.
— Няма нужда.
— Позволи ми.
Той излезе пръв от каретата и я свали долу. После я хвана под ръка и я поведе към вратата.
— Сега можеш да си тръгваш. Дънинг винаги ме чака. Само трябва да почукам и той ще ми отвори.
Крис я привлече в прегръдките си.
— Липсваш ми, Софи. Знам, че се разделихме с остри думи, но не бих искал всичко да свърши така.
— И аз не искам, Крис.
— Тогава защо да не сме заедно, ако това искаме и двамата?
— Защото искам повече, отксолкото си склонен да дадеш. Обсъждали сме го, ако си спомняш.
— Може би съм готов да ти дам това, което искаш.
Софи се вгледа в лицето му. Мракът не й позволяваше да разгадае изражението му. Но това, което успя да види, й даде надежда. За съжаление, не го беше излъгала. Наистина беше изтощена и не беше в състояние да обсъжда бъдещето на брака си.
Откакто Крис се беше върнал в Лондон, Софи не беше спала добре. След няколко безсънни нощи можеше да се съгласи на всичко, което той й предложи, дори да не ставаше дума за любов. Тя трябваше да държи на думата си, докато не се почувстваше достатъчно силна, за да преговаря с него. Ако Крис се беше освободил от призрака на Дезмънд и беше готов да признае любовта си към нея, можеше да я изчака и да й го каже, когато тя се почувства по-добре.
— Вдругиден, Крис, ще те чакам.
Той нямаше намерение да я пусне, без да й даде нещо, за което да мисли. В последните дни беше мислил дълго и усилено върху връзката им и как никак не му се искаше да се връща в Ямайка без нея. Бъдеще без Софи му изглеждаше невъзможно мрачно.
Преди тя да почука на вратата, Крис я притисна към себе си и я целуна. Тя беше толкова сладка, така прелестна в ръцете му, че не искаше да я пусне. Усети я как се стяга, после се отпусна, стопи се в прегръдката му. Ръцете му я притиснаха още по-силно, целувката му стана по-дълбока. Малко му оставаше да я грабне на ръце и да я отнесе обратно в каретата, когато вратата се отвори.
Дънинг стоеше на прага е предизвикателно изражение.
— Добър вечер, милейди, капитане.
На Крис му се дощя да удуши прекаляващия с покровителството си иконом, когато Софи се откъсна от него.
— Ще се видим вдругиден, Крис.
Тя изчезна вътре. Дънинг го изгледа високомерно и затвори вратата под носа му.
Проклинайки иконома за ненавременното му появяване, Крис се върна в каретата и каза на кочияша да го откара в квартирата му в „Трън и паламида“.
Потъна в мрачно мълчание, докато каретата го откарваше към странноприемницата. Тя не му беше дала възможност да й каже какво се таи в сърцето му. Той наистина я обичаше и искаше да й каже колко много държи на нея. Седем години бяха твърде много, за да оплаква загубата на приятеля си. Смъртта на Дезмънд беше ужасна трагедия, но дългата му раздяла със Софи му беше показала, че без нея за него няма живот. Беше време да се освободи от миналото и даде на любовта още един шанс.