Повечето дни тя се изтягаше по навитите въжета на палубата и дремеше на слънце. Крис имаше право. Английското време не можеше да се сравнява с неспиращата слънчева светлина и тропическите ветрове. Кожата на Софи започна да става златиста. Ако майка й беше жива, съзнаваше Софи, щеше да се ужаси. Щеше да я накара да стои вътре и да маже лицето и ръцете си с лимонов сок за избелване. Но тя не се притесняваше, че цветът на кожата й щял да я направи да изглежда непривлекателна. Имаше много време да се тревожи за това по време на обратния път до Англия.
Изведнъж една сянка падна върху нея, закривайки слънцето.
— Кожата ти почернява. Трябва да се преместиш на сянка. Английските дами не бива да почерняват, не е красиво.
Софи извърна очи към Крис. Протегна загорялата си от слънцето ръка.
— Нямах представа, че кожата ми ще загори толкова красиво. Този цвят дразни ли те?
— Много неща у тебе ме дразнят, но не искам да говоря за това. Мислех, че младата англичанки са научени да избягват слънцето. Трябва да носиш боне.
— Предполагам, че повечето жени пазят кожата си от слънцето, но аз не съм като повечето жени. Никога повече няма да мога да се радвам на тази топлина и смятам да се възползвам от нея, докато още имам възможност.
— Колдуел няма да те познае, ако потъмнееш.
— Чудесно. Нямам намерение изобщо да го виждам повече. Достатъчно възрастна съм, за да поема по собствен път в живота.
— Как ще се издържаш?
— Получих добро образование. Мога да се наема за гувернантка.
Устните на Крис се извиха. Дощя му се да се изсмее на глас, но се сдържа. Не можеше да си представи матрона от висшето общество, която да е наред със зрението и да наеме такава привлекателна девойка като Софи. Тя щеше да има големи трудности да опази добродетелта си от мъжете в семейството. Не знаеше защо гази мисъл го притеснява, освен дето Софи ставаше по-голям проблем, отколкото беше очаквал. Вместо да породи раздори сред екипажа, тя беше станала тяхна любимка.
— Какво ти е толкова забавно? — запита тя. — Да не се съмняваш в интелигентността ми?
— В никакъв случай — отвърна той и промени темата. — Ще видиш Ямайка след няколко дни.
Очите й потърсиха лицето му.
— Не ми харесва мисълта веднага да се върна в Англия, без да видя нищо от острова. Още три или четири седмици в морето ме ужасяват.
— Какво говориш, Софи? Не искаш ли да се върнеш в Англия?
— Разбира се, че искам — потвърди тя. — Какво ще правя в Ямайка?
— Няма нищо, което да можеш да правиш в Ямайка, Софи. Вече ти казах, няма място за тебе в живота ми. Ти си моето минало, Ямайка е моето бъдеще. Отказвам да поема отговорността за тебе.
Гняв се надигна дълбоко у нея. Тя скочи на крака, сложила ръце на кръста, и се изправи срещу него.
— Ти никога не си поемал отговорност, нали, Крис? Вместо да приемеш нещата и да ги поправиш, ти избяга. Бягай колкото си искаш, все ми е едно. Забрави за мене. Много те бива в това.
Извърна се рязко и се отдалечи.
В мига, когато думите излязоха от устата й, тя разбра, че е направила ужасна грешка. Не се осмели да погледне назад, за да види дали избухването й е ядосало Крис, докато слизаше по стълбата. Всичко, което искаше, беше да стигне до безопасността на каютата.
Имаше само няколко момента в живота на Крис, когато беше оставал без думи, и това беше един от тях. Проклета да е Софи! Как смееше да си играе е чувствата му! Именно тя го беше отхвърлила след дуела, който отне живота на Дезмънд.
Знаеше ли Софи, че „Безстрашни“ е негов кораб, когато беше избирала къде да се скрие? Каква беше истинската цел на бягството й? Да го измъчва? Още ли искаше да го накаже, задето беше убил Дезмънд… след всичките тези години?
— Капитане, добре ли сте? Да не се е случило нещо между вас и дамата?
— Случи се, преди много години — изфуча Крис. — Софи гони богатство и обича да насъсква мъжете един срещу друг. Тя е отрова, Дърк, изпратена на земята, за да ме измъчва. Вярваш или не, но някога, много отдавна, си мислех, че съм влюбен в нея. Блейн го изгледа любопитно.
— Какво стана?
— Помъчих се да я забравя и почти успях, докато тя не се появи на „Безстрашни“. Има неща в живота ми, с които не се гордея, неща, които се случиха в безразсъдната ми младост. Софи е отговорна за най-трудните моменти, които някога съм преживявал.
— Ако госпожица Карлайл е всичко, което казвате, изненадан съм, че не я върнахте веднага в Англия.
В смеха на Крис нямаше и капка веселост.
— Прекарах по-голямата част от тези седем години в опити да забравя какво направих заради Софи. Казвах си, че тя не означава нищо за мене, че няма значение дали е на борда, но грешах.