— Ами ризата? — запита той.
— Още не — измърка Софи. — Ще го направим по моя начин или няма да го направим. Седнете и ми позволете да се погрижа за нуждите ви.
Ригби вече се задъхваше от силно желание.
— Това чакане ме убива.
Но все пак седна на стола, който Софи му посочи.
— Имаме цяла нощ — напомни му тя, мислейки какви ужасни неща иска да направи и на него, и на Рей.
Тя мина зад гърба му. Той се извъртя на стола, за да я намери.
— Какво правите? Стойте където мога да ви виждам.
Сочната уста на Софи се на цупи очарователно.
— Обърнете се, докато свалям нощницата. Ако гледате, няма да ви досъблека.
Очите му се замъглиха.
— Нямах представа, че обичате да играете секси игрички. Колдуел не ми е споменавал за… необичайната ви натура.
— Рейфърд не знае всичко — отвърна Софи, извръщайки очи нагоре. — Обърнете се, сър Оскар.
Ригби толкова се беше възбудил, че буквално подскачаше на стола. Макар да не му се искаше, направи това, за което го беше помолила Софи.
— Не ме карайте да чакам много. Твърд съм като камък и готов да избухна.
В мига, когато той се обърна с гръб към Софи, тя дръпна дългото въже от драпираните завеси и го омота около набитата му фигура, уви го два пъти и го завърза на възел зад гърба на стола.
— Какво е това? — разяри се той. — Не ми харесват тези игри.
— И на мене, сър Оскар. Не мога да повярвам, че сте се осмелил да си помислите, че ще се съглася с плана, който сте измътили заедно с Рейфърд. Не съм за продан, господине. Можете да кажете това на Рей, когато се върне у дома и ви освободи.
Тя се извърна, за да намери дрехите си. Не смяташе да бъде тук, когато Рейфърд се върне. Облече се бързо зад паравана, не сложи нито корсет, нито обичайните няколко фусти, защото бързаше да излезе. Ригби се бореше с въжето и ругаеше на висок глас. Тя трябваше да му запуши устата, но реши да не обръща внимание на мръсните му думи.
Издърпа куфара изпод леглото си и натъпка вътре само най-необходимото, изоставяйки повечето си дрехи, защото не можеше да носи много неща.
Съмняваше се, че Рей е оставил достатъчно пари в касата на бюрото си, за да може с тях да се върне у дома, но знаеше къде може да намери онова, което й трябваше. Обърна се, за да погледне към сър Оскар, питайки се колко трудно ще й бъде да вземе кесията му. Трудно или не, трябваше да го направи.
— Какво правите? — запита той, когато тя се приближи към него.
— Трябват ми пари — изрече тя без заобикалки. — В кой джоб държите кесията?
В мига, когато той се наведе напред, тя разбра, че е подценила силата му и способността си да връзва възли. Въжето поддаде и той се освободи. Софи не го дочака да издърпа ризата си нагоре, за да освободи ръцете и да грабне жакета си; обърна се и побягна, оставяйки куфара, наметката и всякакви мисли за пари, бързайки да избяга от вбесения мъж.
Отвори вратата и хукна надолу по стълбите. Ригби беше по петите й. Скочи към нея, хвана ръкава на роклята й, но той се съдра в ръката му.
— Хванах те, кучко! — изграчи той. — Няма да ми избягаш. Ще доведа стражата. Нощта е студена, няма да отидеш далече. Ще те обвиня в обир и нападение.
Софи се помоли за чудо. То дойде, когато ръкавът й се скъса и я освободи. Ригби загуби равновесие и се срина през глава по стъпалата. Софи се спусна подире му. Посягайки към вазата, която стоеше на масичката в коридора, тя я стовари по главата му, когато той се надигна. Не изчака да види дали го е накарала да изпадне в безсъзнание, отвори вратата и хукна навън в тъмната нощ. Но сър Оскар явно имаше здрава глава, защото го чу да се размърдва зад гърба й.
Софи побягна колкото можа по-бързо и по-надалече. Чу далечни стъпки, които трополяха след нея. Сър Оскар? Навярно беше той.
Гърдите й боляха, краката й бяха готови да се огънат под нея, но тя отказваше да се поддаде на слабостта. Цял живот й бяха заповядвали. Казваха й на кого да позволява да я ухажва, към кого да бъде благосклонна, макар да копнееше за друг. Сега щеше сама да се грижи за себе си.
Чуваше гласове зад гърба си. Очевидно сър Оскар беше намерил стражата. Ако не намереше в скоро време къде да се скрие, щяха да я пъхнат в Нюгейт и да изхвърлят ключа. Вдишвайки студения въздух, тя спря, за да отдъхне за миг. Беше тичала дълго и нямаше представа къде се намира.
Острият мирис на сол и гнила риба я удари в носа. Тя затрепери, пожелавайки си да беше имала време да грабне поне наметката си, преди да избяга. Докато тичаше, не й беше студено, но сега осъзнаваше как хапе нощният въздух, пълен с мокър ситен снежец. Англия преживяваше изключително студена пролет тази година.