Оглеждайки се наоколо, тя се видя на една тясна уличка, цялата в складове и кръчми. Светлинките, блещукащи в края на уличката, я примамиха и тя тръгна към тях. Затича се и осъзна, че се намира на кея Саутуърк. Светлините идваха от кръчмите, струпани край пристанището. Тя се поколеба, хвърляйки поглед зад себе си, докато се опитваше да си поеме дъх.
Отчаяна, се гмурна в една пресечка. След няколко минути сър Оскар и стражата минаха покрай нея, но тя знаеше, че не след дълго ще открият следите й и ще я намерят.
Излизайки предпазливо от пресечката, Софи не видя нищо друго освен кръчми и складове от двете страни на уличката. Тогава чу гласа на сър Оскар, суров и дращещ в адския мрак:
— Притиснахме я.
Обръщайки се, тя се метна в близката кръчма.
Разговорите спряха в мига, когато Софи влезе в шумната, опушена зала, миришеща на прокиснал джин и немити тела. Кръчмарката спря устрема й към задната врата.
— Ей, ти, к’во правиш? Не ти е мястото тука.
— Трябва ми помощ. Преследват ме. Моля ви, ще ме скриете ли?
Меднокосата кръчмарка погледна към кухнята.
— Господин Тейт не иска неприятности със стражата. Ще те предаде, преди да си мигнала. К’во си направила?
— Нищо. Нищо не съм направила. Моля ви, помогнете ми. Трябва да избягам.
Кръчмарката я огледа за един-два мига.
— Къде?
— Колкото може по-далече от Лондон.
Кръчмарката се наведе към нея.
— Не можеш да се скриеш тук. Господин Тейт ще се върне скоро от кухнята. Ако те види, господ знае какво ще направи. Виждала съм го да продава невинни момичета на публичните домове. Но като те гледам, че си май дама, изпаднала в беда, ще ти кажа нещичко, което може да ти помогне.
Софи хвърли поглед вратата.
— Отчаяна съм. Каквото и да направите, ще ви бъда благодарна.
— Повечето от клиентите тука са моряци. Корабите им са пристанали на кея Саутуърк. Може би ще можеш да уговориш някого да те вземе на кораба, като отплава с полунощния отлив, ако не те е много грижа къде ще отидеш.
Да напусне Англия? Това не беше точно каквото имаше предвид Софи. Пък и нямаше пукната пара. Ами ако се скрие на някой от корабите и излезе, когато опасността отмине? Струваше си да опита.
Тя все още обмисляше, когато шумът пред вратата привлече вниманието й.
— О, господи, тук са!
— Ела — каза кръчмарката, хващайки я за ръката, и я промуши през една врата. — Оттук се излиза в пресечката. Късмет.
Софи не изгуби нито миг, когато изхвръкна през задната врата и се озова в тъмната пресечка. Излезе оттам и хукна по улицата към кея. Усети прилив на облекчение, когато видя три кораба, закотвени на пристана. Само един обаче беше оставил дъската за слизане опряна на брега.
— Ето я! — чу тя вика на Ригби.
Изтича към кораба, който беше оставил дъската си опряна на брега. Спря пред нея и погледна нагоре, после се сниши в сенките, когато видя нощния вахтен да минава по палубата. Изчака, не знаейки какво да предприеме, но после видя как вахтеният се насочва към кърмата на кораба и наднича над перилата.
Поемайки си дъх, за да се успокои, Софи се изкачи тичешком по дъската и клекна зад една мачта. Замръзна, когато чу сър Оскар да вика вахтения.
— Хей, стража!
Мъжът се наведе през перилата.
— Какво искате?
— Някаква жена да се е качвала на борда преди малко?
— Жена ли? Не, господине, никой не се е качвал. Не би могла да мине край мене, дори да се опита.
— Не видя ли накъде отиде? Проследихме я дотук.
— Не, господине, не съм виждал никого, тук съм цяла нощ.
Ригби изригна сочна ругатня.
— Да се махаме. Не може да е стигнала далече.
Софи едва не припадна от облекчение, когато чу отдалечаващите се стъпки. Това все още не решаваше обаче въпроса й. Доста по-голям проблем се изправи внезапно пред нея, когато моряците започнаха да се връщат на кораба по двама и по трима. Когато започнаха да поздравяват вахтения с приятелски подвиквания, Софи осъзна, че екипажът се връща от почивка на сушата.
Обезумяла, тя се обърна, търсейки къде да се скрие, докато брегът не остане чист. Забеляза един отворен капак и стълба, водеща надолу. Без колебание се спусна по стълбата и се гмурна в една каюта, чиято врата беше оставена открехната. Запъхтяна се облегна на вратата, чувствайки се в безопасност поне за момента.
Едва има време да си поеме дъх, когато чу стъпки пред вратата. Отстъпи, търсейки къде да се скрие. Забеляза един моряшки сандък, но реши, че е твърде малък за нея. Обезумяла, се пъхна под огромното легло точно когато вратата се отвори, и се търкулна, докато не се озова плътно долепена до стената.
Една лампа светна. Софи не виждаше нищо от обитателя на каютата, само чифт мускулести крака, обути в скъпи ботуши. Беше мокра и премръзнала до кости, зъбите й започнаха да тракат така силно, че трябваше насила да ги стисне. Увивайки ръце около себе си, за да се стопли, тя загледа как обитателят на каютата се навежда над един мангал и го пълни с въглища. Потрепери, очаквайки топлината да стигне и до нея.