Отправи безмълвна благодарствена молитва, когато почувства топлината да се просмуква в премръзналите й кости. След малко й стана толкова уютно под леглото, че клепачите й се затвориха въпреки усилията й да остане будна.
2
Софи се събуди от мътна дневна светлина и леко люлеене. Понечи да стане и удари главата си в нещо твърдо, което се намираше само на няколко инча над нея. Изскимтя, но веднага затисна с ръка устата си, когато си спомни къде се намира и защо е тук. Когато не усети никакво движение в каютата, се търкулна така, че да надникне изпод леглото, без да я види някой.
Каютата изглеждаше празна. Колко време беше спала? Достатъчно, за да огладнее, реши тя, когато стомахът й изкурка в отговор на въпроса. Обитателят на каютата беше ли спал тук снощи, без тя да е разбрала?
Софи изскочи изпод леглото и започна да изследва околността на дневна светлина.
Тъй като каютата беше доста голяма, тя предположи, че принадлежи на капитана. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, преди той да се е върнал. С малко късмет можеше да слезе от кораба, без да я видят. Но надеждите й бяха попарени, когато погледна през илюминатора и видя само вода — вода, вода и пак вода.
Неприятното осъзнаване на положението полека започна да се просмуква в съзнанието й. Корабът беше вдигнал котва и беше потеглил, докато тя е спала. В каква посока отиваше? Китай? Индия? Америка? Не! Тя искаше да се прибере у дома. Трябваше да намери веднага капитана и да го накара да обърне кораба.
Чу гласове пред вратата. Тъй като още не беше готова да се изправи пред когото и да било, тя се пъхна под леглото с намерението да остане там, докато не намери думи, с които да се обърне към човека, който държеше съдбата й в свои ръце. Но ако изчакаше прекалено много, се страхуваше, че ще се озове на път за място, което нямаше никакво намерение да посещава.
Вратата се отвори, пропускайки мъж, който Софи сметна, че трябва да е капитанът. Той вървя насам-натам из каютата в продължение на няколко минути, преди да спре пред бюрото. Ръката му докосна една чаша. Течността в нея се разплиска, когато чашата падна на пода, търкулна се под леглото и чудно, не се счупи. Софи затаи дъх, молейки се дано капитанът да не реши да спасява чашата.
Тя чу стъпките му да се приближават. Стисна очи и се замоли още по-горещо, но без резултат. Долови остро поемане на дъх, последвано от ругатня. Отвори очи и срещна смаяния поглед на Крисчън Радклиф, мъжа, когото много добре си спомняше, който имаше основателна причина да я ненавижда.
— Какво, по дяволите… Коя си ти и какво правиш на кораба ми? — изрева той. — Излизай оттам!
Очевидно още не я беше познал. Тя се дръпна колкото можа по-назад, но ръцете му бяха дълги. Не му беше особено трудно да я хване и да я издърпа не особено внимателно изпод леглото, а след това да я накара да се изправи. Тя чу рязък звук и осъзна, че единственият останал ръкав на роклята й е отпран.
Софи се втренчи във вбесеното изражение на лицето на Крис и едва не припадна, когато миналото се втурна в паметта й. Никога нямаше да забрави лицето му. Знаеше, че Крисчън Радклиф е тръгнал да плава по море след дуела, но почти не беше чувала нищо повече за него.
— Ти! — изръмжа Крис. — Какво правиш ти на борда на моя кораб? Мислех, че съм се отървал от тебе преди години, Софи Карлайл.
Тя преглътна страха, който се беше събрал в гърлото й, и се опита да се държи безочливо.
— Привет, Крис.
Той присви очи. Същите омагьосващи сини очи, които тя така добре помнеше.
— Зададох ти въпрос. Какво правиш на борда на моя кораб?
— Не знаех, че е твоят кораб. А какво правя тук… трябваше да избягам от стражата и видях твоя кораб.
— Какво си направила пък сега?
— Това е дълга история. Бягах от стражата и се озовах на пристанището. Качих се на кораба та, за да избягам, но смятах да сляза, преди корабът да отплава.
Той я огледа с пронизителните си очи, явно стигайки до свои собствени заключения, когато забеляза изцапаната й и скъсана рокля. В гласа му се прокрадна отвращение.
— Изглеждаш като евтина уличница.
Брадичката й се вирна.
— Как смееш да ме оскърбяваш.’ Това не е по моя вина. Ако бъдеш така любезен да обърнеш кораба, ще бъда повече от щастлива да сляза.
— Твърде късно е.
— Какво?
— Чу ме, Софи, твърде късно е да обръщам. Страхувам се, че ще трябва да останеш на борда на „Безстрашни“ докато стигне до Ямайка.