Можех да отида при Филида. Можех да се превърна в една от онези стари лели, които бяха на разположение на всички и които изживяваха мизерния си живот в зависимост от останалите. Не бях от хората, които лесно приемат зависимостта от други. Трябваше да се устроя по друг начин.
Приемах факта, че съм малко уплашена. Докато не се бях сблъскала с Алвиън, не бях разбрала, че мога и да не успея в работата си. Опитвах се да не мисля за следващите години, когато можех просто да скачам от една работа на друга, без да задоволя работодателите си. Какво ли ставаше с жени като мене, жени, на които им липсваше толкова важната привлекателност и които бяха принудени да се борят с целия свят, за да получат шанс да живеят?
Искаше ми се да се хвърля на леглото си и да плача, да плача от яд срещу жестокостта на живота, който ме беше лишил и от двамата ми любещи родители и ме беше изпратил недобре подготвена за такова съществуване.
Представих си как заставам до леглото на Алвиън с лице, по което има следи от сълзи. Какъв триумф за нея!
Това не беше начинът да започна битката, която бях сигурна, че щеше да бушува между нас.
Разходих се нагоре-надолу из стаята и се опитах да укротя чувствата си. Отидох до прозореца и погледнах през поляната към хълмовете. Не можех да видя морето, тъй като къщата беше построена така, че задната й част гледаше към него, а аз бях в предната. Вместо това гледах към хълмовете отвъд платото, на което беше издигната къщата.
Каква красота! Какво спокойствие отвън, помислих си аз, и какъв конфликт отвътре. Ако се наведях много напред, можех да видя през прозореца Маунт Уидън на другата страна на залива. Двете къщи бяха тук от много години; поколения от семейство Нанзълок и поколения от семейство Тремелин бяха живели по тези места и техният живот беше така преплетен, че историята на едната къща би могла да бъде историята и на другата.
Обърнах се и през учебната стая отидох в спалнята на Алвиън.
— Алвиън — прошепнах.
Нямаше отговор. Но тя лежеше в леглото със затворени очи, плътно стиснати. Наведох се над нея:
— Лека нощ, Алвиън. И все пак, ще бъдем приятелки — промърморих.
Нямаше отговор. Преструваше се, че спи.
Въпреки че бях уморена, почивката ми беше накъсана тази нощ. Заспивах и след това се стрясках. Това се повтори няколко пъти, докато най-накрая се разбудих напълно.
Лежах в леглото и гледах как мебелите се появяха като замъглени фигури на лунната светлина. Имах чувството, че не съм сама; че някакви гласове си шепнат около мене. Имах усещането, че в тази къща се е случила трагедия, която все още тегне над нея.
Дали това не се дължеше на смъртта на майката на Алвиън? Тя беше мъртва само от година; питах се при какви ли обстоятелства беше умряла.
Мислех си за Алвиън, която проявяваше известна агресивност при общуването си със света. Трябваше да има някаква причина за това. Бях сигурна, че никое дете не би се стремяло да се обяви за враг на всички непознати, без да има причина за това.
Бях решена да открия причината за поведението на Алвиън. Бях решена да направя от нея щастливо, нормално дете.
Стана светло, преди сънят да се върне при мене. Настъпването на деня ме успокои, защото се страхувах от тъмнината в тази къща. Детинско, но беше истина.
Закусих в учебната стая с Алвиън, която гордо ми каза, че когато баща й си е вкъщи, закусва с него.
По-късно започнахме работа и открих, че тя е интелигентна. Беше чела повече от децата на нейната възраст и очите й светеха, тъй като въпреки решението й да поддържа липсата на хармония между нас, уроците й я интересуваха. Настроението ми започна да се оправя и почувствах, че с течение на времето щях да постигна успех в тази работа.
Обядът беше варена риба и оризов пудинг и след като Алвиън прояви желание да ме заведе на разходка след това, почувствах, че отношенията ни започват да се подобряват.
Имотът включваше и гори и тя поиска да ми ги покаже. Бях щастлива от това и с удоволствие я последвах между дърветата.
— Вижте — извика тя, като откъсна едно алено цвете и ми го подаде. — Знаете ли какво е това?
— Мисля, че е ранилист.
Тя кимна утвърдително.
— Трябва да си наберете от него и да го сложите в стаята си, госпожице. Това цвете гони злото.
— Това е само суеверие — засмях се аз. — Защо бих искала да гоня злото?
— Всеки трябва да го гони. Това цвете расте на гробищата, защото там са погребани умрелите. Садят го там, тъй като живите се страхуват от мъртвите.
— Глупаво е да се страхуваш от тях. Мъртвите не могат да навредят на никого.
Алвиън втикна цветето на ревера ми. Бях трогната. Лицето й беше нежно, докато нагласяваше цветето в бутониерата, и имах чувството, че изпитва внезапно желание да ме защити от нещо.