— И така, госпожице Лий, най-сетне се срещнахме. — Той не се доближи до мене и маниерът му изглежда трябваше да ми напомни, че съм само гувернантка.
— Не е минало чак толкова време, защото съм във вашата къща едва от няколко дни.
— Е, хайде да не занимаваме с това колко време е било необходимо, за да се срещнем. След като сте вече тук, всичко е наред.
Светлите му очи ме оглеждаха присмехулно, така че се чувствах тромава и непривлекателна, а освен това не биваше да забравям, че стоях пред познавач на жените, а пък аз не съм много желан обект дори и за неизкушените в тази област.
— Г-жа Полгри каза добри неща за вас.
— Много любезно от нейна страна.
— Защо ще е любезно от нейна страна да ми каже истината? Очаквам това от всичките си служители.
— Исках да кажа, че тя беше много любезна с мене и че ми помогна да се представя в най-добрата си светлина.
— Виждам, че сте жена, която не използва обичайните клишета в разговор, а казва това, което мисли.
— Надявам се, че е така.
— Добре. Имам чувството, че ще се разбираме.
Знаех, че очите му се спират върху всяка подробност от моята външност. Вероятно разбираше, че съм прекарала един сезон всред лондонското общество и че са ми били предоставени „всички възможности“, както би рекла леля Аделаид, но не съм успяла да се сдобия със съпруг. Като познавач на жените той би разбрал защо е станало така. Мислех си, че поне нямаше нужда да се притеснявам от вниманието му, което, бях повече от сигурна, той се опитваше да оказва на всички привлекателни жени, с които се срещаше.
— Кажете ми — попита той — как намирате дъщеря ми? Не е ли изостанала за възрастта си?
— В никакъв случай. Тя е страшно интелигентна, но според мене й липсва възпитание.
— Сигурен съм, че ще справите с този проблем.
— Ще се опитам.
— Разбира се. Затова сте тука.
— Моля ви, кажете докъде мога да стигам при дисциплинирането й?
— Да не би да искате да я биете?
— О, съвсем не! Искам да ви помоля за разрешение да прилагам собствените си виждания. Става дума за известно ограничаване на свободата й, ако реша, че го заслужава.
— Имате моето разрешение да правите, каквото счетете за правилно, с изключение на убийство. Ако не одобрявам методите ви, ще ви уведомя.
— Добре, разбирам какво искате да кажете.
— Ако искате някакви промени в учебната програма, направете ги.
— Благодаря.
— Вярвам в експериментите. Ако методите ви не доведат до подобрение за, да кажем, шест месеца… е, тогава ще преразгледаме нещата, нали?
Погледът му беше нахален. Помислих си, че възнамерява да се отърве бързо от мене. Сигурно се е надявал, че съм някое глупаво хубавичко същество, което няма да има нищо против да завърже някоя интрижка с него, докато се преструва, че се грижи за дъщеря му. Най-доброто, което можех да направя в случая, беше да се махна от тази къща.
— Предполагам — продължи той, — че ще трябва да извиним липсата на добри обноски у Алвиън. Преди година тя загуби майка си.
Погледнах лицето му, за да видя дали тъгува още. Нямаше и следа от такова нещо.
— Чух за това — отговорих.
— Разбира се, че сте чули. Ще се закълна, че мнозина са били готови да ви разкажат тази история. Без съмнение, детето преживя голям шок.
— Трябва да е било силен шок наистина — съгласих се аз.
— Беше внезапно. — Г-н Тремелин помълча няколко минути и продължи: — Горкото дете, остана без майка. А и баща й… — повдигна рамене и не завърши изречението си.
— Въпреки това много други деца имат доста по-нещастна съдба от нея. Тя просто се нуждае от твърда ръка.
Той изведнъж се наведе напред и ме изгледа с ироничен поглед:
— Сигурен съм, че имате нужната твърда ръка.
За миг усетих магнетизма на този мъж. Изсечените черти, хладните светли очи и присмехът в тях почувствах, че всичко това е маска, зад която крие нещо, което е решил, че ще си остане там.
В този момент се почука на вратата и влезе Селестин Нанзълок: