— Няма ли да бъде забавно да го изненадаме? Искам да кажа… Да предположим, че се научиш да скачаш и да препускаш в галоп, а той не знае за това, докато не те види с очите си.
Заболя ме, като видях радостта на лицето й, и се чудех как един мъж може да бъде толкова коравосърдечен, че да откаже любовта, която търси от него едно дете.
— Алвиън, нека да опитаме.
— Да, нека да опитаме. Ще отида да се преоблека.
В този момент възкликнах разочаровано, защото си спомних, че нямам костюм за езда. Докато живеех при леля Аделаид, почти нямах нужда от такъв костюм. Тя не яздеше и поради това никога не беше канена в провинцията на лов. Затова и нямах възможност да яздя. Ако все пак се бях опитала да направя това в Ротън Paу, щях да надхвърля средствата си. Когато за последен път разгледах костюма си, видях, че го бяха изяли молците. Почувствах се предадена. Мислех си, че никога вече няма да ми трябва.
Алвиън ме гледаше и й казах:
— Нямам костюм за езда.
Лицето й се натъжи, но веднага след това светна.
— Елате с мене — каза ми тя. Около нея витаеше конспираторски дух, а аз се радвах на новите ни отношения, които чувствах, че водят към приятелство помежду ни.
Минахме по галерията, докато стигнахме в онази част на къщата, за която госпожа Полгри ми беше казала, че не е за мене. Алвиън се спря пред една врата и имах усещането, че се насилва, за да влезе вътре. Най-накрая отвори вратата и ме пусна да вляза преди нея. Не можех да потисна чувството, че тя искаше аз да вляза първа.
Беше малка стая. В нея имаше голямо огледало, висок скрин, нисък шкаф с чекмеджета и дъбова ракла. Като повечето помещения в тази къща имаше две врати. Изглежда, че всички стаи в галерията бяха свързани помежду си. Вратата в другия край беше открехната и когато
Алвиън отиде до нея и надникна в съседното помещение, аз я последвах.
Вътре имаше спалня — просторна, красиво обзаведена стая, със син килим на пода и сини кадифени завеси на прозорците. Леглото беше с табли и макар да знаех, че е голямо, размерите му изглеждаха малки поради големината на стаята.
Авиън изглеждаше разстроена от моя интерес към стаята. Отиде до вратата, свързваща двете помещения, и я затвори.
— Тук има много дрехи — каза тя. — В шкафовете и в скриновете. Трябва да има и костюми за езда. Все ще има нещо, което да ви стане.
Беше вдигнала капака на една ракла и за мене беше ново изживяване да я видя така развълнувана. Бях толкова възхитена, че съм успяла да открия път към нейната обич, че чак се самозабравих.
В раклата имаше рокли, фусти, шапки и ботуши.
— Има много дрехи на тавана — каза бързо Алвиън. — В големи сандъци. Били са на баба и прабаба. Когато са идвали гости, всички се преобличали в тези дрехи и представяли живи картини…
Вдигнах дамска черна касторена шапка — явно предназначена за езда. Сложих я на главата си и Алвиън се разсмя, след като първо гласът й леко трепна. Този смях ме развълнува повече от всичко останало, откакто бях стъпила в този дом. Беше смях на дете, което не е свикнало да го прави и се смее, като че ли се чувства виновна за това. Реших да я карам да се смее често, и то без всякакво чувство за вина.
Изведнъж тя си спомни къде се намира и се овладя.
— Толкова сте смешна с нея, госпожице — каза ми тя.
Станах и отидох до дългото огледало. Положително изглеждах различна. Очите ми светеха, а косата ми изглеждаше медена при контраста с черното. Реших, че изглеждам малко по-привлекателна от обичайното и че Алвиън има точно това предвид като каза „смешна“.
— Въобще не приличате на гувернантка — обясни тя. Издърпа една рокля и видях, че е костюм за езда, ушит от черен вълнен плат и украсен с плетен ширите пискюлчета. Имаше синя яка и маншети и кройката й беше елегантна.
Премерих я, като я приближих към себе си.
— Мисля, че ще ми стане — заявих.
— Пробвайте я — каза Алвиън и добави — Не, не тук. Вземете я във вашата стая и там я облечете.
Внезапно тя беше обхваната от желание да излезе бързо от стаята. Взе шапката и изтича към вратата. Реших, че гори от нетърпение да започнем урока, а и не ни оставаше много време, ако искахме да си пием чая в четири часа.
Взех роклята, поех шапката от ръцете й и се върнах в стаята си. Тя забърза към нейната, а аз веднага облякох костюма.
Не ми ставаше съвсем, но не бях свикнала да нося скъпи дрехи и бях готова да забравя, че е малко тясна в талията и че ръкавите са ми късички, защото от огледалото ме гледаше друга жена, а когато сложих и шапката, бях възхитена от себе си.
Изтичах до стаята на Алвиън. Тя беше облякла костюма си за езда и когато ме видя, очите й светнаха и като че ли ме изгледа с повече интерес от когато и да било преди това.