Смело вдигнах дрехата и я закачих в гардероба си.
Почувствах необходимост да отида до прозореца. Погледнах редицата прозорци, като се опитах да открия онзи, който е на спалнята на Алис. Мисля, че успях.
Неволно потреперих. След това поклатих глава. Казах си, че тя би била щастлива, че използвам костюма й за езда. Разбира се, че би се радвала. Нали се опитвах да помогна на дъщеря й.
Разбрах, че успокоявам сама себе си, което беше комично.
Какво беше станало със здравия ми разум? Каквото и да си казвах, не можех да скрия факта, че предпочитах роклята да бе принадлежала на някой друг, а не на Алис.
Щом се преоблякох, чух почукване на вратата. Почувствах облекчение, когато видях госпожа Полгри на прага.
— Заповядайте — поканих я аз. — Вие сте точно човекът, когото исках да видя.
Тя влезе в стаята ми и аз страшно я обичах в този момент. Излъчваше такава атмосфера на нормалност, която моментално щеше да прогони всички фантазии.
— Днес имахме урок по езда с госпожица Алвиън — казах бързо, защото исках въпросът с роклята да бъде уреден, преди да ми каже за какво ме търси. — И тъй като нямах костюм, тя ми намери един. Мисля, че е бил на майка й.
Отидох до гардероба и го извадих. Госпожа Полгри кимна с глава.
— Обличала съм го веднъж. Може би сбърках?
— Имате ли разрешение от господаря да учите госпожица Алвиън да язди?
— Да, разбира се.
— Тогава няма за какво да се безпокоите. Той няма да възрази, че носите дрехата. Не виждам причина да не я държите във вашата стая при положение, че ще я обличате само за уроците по езда.
— Благодаря ви. Вие ме успокоихте.
Госпожа Полгри кимна одобрително. Виждах, че е доволна, че се обърнах към нея за решаването на малкия ми проблем.
— Господин Питър Нанзълок е долу — каза тя.
— Да, ние го видяхме, като идваше.
— Господарят не е вкъщи. А господин Питър помоли да пиете чай с него — вие и госпожица Алвиън.
— О, но бихме ли могли… Искам да кажа редно ли е аз да пия чай с него?
— Да, разбира се, госпожице. Мисля, че господарят не би имал нищо против, още повече че господин Питър предложи това. По времето, когато беше тук, госпожица Джансън често помагаше, когато имахме гости. Спомням си даже един случай, когато я бяха поканили и на вечеря.
— О! — възкликнах, като се надявах да звучи достатъчно впечатлено.
— Виждате ли, госпожице, тъй като нямаме господарка, понякога нещата са доста трудни. И след като един джентълмен изрично е помолил за вашата компания, не виждам какво нередно би имало в това. Казах на господин Нанзълок, че чаят ще бъде сервиран в стаята за пунш и че съм сигурна, че ще бъдете готова да се присъедините към него с госпожица Алвиън. Имате ли някакви възражения?
— Не, не възразявам.
— Значи ще слезете? — усмихна се благо госпожа Полгри.
— Да, ще сляза.
Тя отплува така величествено, както и беше дошла, а аз установих, че се усмихвам с известно самодоволство. Денят ми беше чудесен!
Когато стигнах до стаята за пунш, Алвиън не беше там, но Питър Нанзълок се беше проснал върху един от тапицираните с гоблени стол.
Скочи на краката си, щом влязох.
— Превъзходно!
— Госпожа Полгри ми каза, че на мене се пада честта да пия чай с вас при отсъствието на господин Тремелин.
— Съвсем във ваш стил да ми напомните, че сте само гувернантка!
— Стори ми се, че е необходимо — отвърнах, — защото може и да сте забравили.
— Толкова очарователна домакиня сте! А и никога не съм ви виждал да изглеждате толкова малко като гувернантка, отколкото когато учихте Алвиън да язди.
— Това е заради костюма за езда. Но съм го взела назаем. И фазанът изглежда като паун, ако има неговата опашка.
— Уважаема госпожице фазан, не съм съгласен. Обноските правят човека, а не красивите пера. Но нека да ви попитам, преди да се е появила малката Алвиън. Какво мислите за това място? Ще Останете ли с нас?
— Въпросът по-скоро трябва да бъде дали мене ме харесват на това място и дали ще решат, че трябва да остана.
— А това до известна степен е непредсказуемо, нали? Какво мислите за стария Конън?
— Използвате неточно прилагателно, а и аз не съм тази, която може да дава мнение по въпроса.
Той се разсмя на глас:
— Скъпа гувернантке, просто ще ме уморите!
— Съжалявам, че мислите така.
— Макар че — продължи той — често пъти съм си мислил, че сигурно е много приятно да умреш от смях.
Тези закачки бяха прекъснати от появата на Алвиън.
— А, самата малка лейди! — извика Питър. — Скъпа Алвиън, колко сте любезни с госпожица Лий да ми позволите да пия чай с вас.