— Нищо — казах й, — позвъни. Кити ще почисти, като дойде.
Усещах, че Конън Тремелин ме наблюдава развеселено. Ако знаех, че ще се върне, нямаше да сляза да пия чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок, защото, бях сигурна в това, моят работодател определено смяташе, че моето място не е там.
— Беше много любезно от страна на госпожица Лий — обясни Питър — да изпълни ролята на домакиня. Аз я помолих за това и тя беше така добра да се съгласи.
— Разбира се, че е било любезно от нейна страна — каза Конън Тремелин.
Кити влезе и аз й посочих разлетия чай и счупената чаша върху килима.
— И моля те, донеси още една чаша за господин Тремелин — добавих аз.
Кити се подхилваше, когато излезе от стаята. Очевидно ситуацията я забавляваше. Що се отнасяше до мене, нещата бяха зле. Не бях от типа жени, които можеха да превърнат пиенето на чай в очарователна игра, а и с появяването на господаря на дома изведнъж се почувствах толкова несръчна, колкото и Алвиън. Трябваше да внимавам да не се случи още някоя неприятност.
— Много работа ли имаше днес, Конън? — попита Питър Нанзълок.
Тогава Конън Тремелин започна да разказва за някакъв заплетен проблем с имотите му, което според мене беше, за да ми напомни, че задълженията ми бяха само да подавам чашите с чай и нищо повече. Не биваше въобще да си въобразявам, че наистина бях домакинята в този случай. Просто бях прислужница от по-висока категория, нищо повече.
Бях разгневена, че дойде и разби малкия ми триумф. Чудех се как ли щеше реагира, когато му представех добрата ездачка, в която щях да превърна Алвиън. Сигурно би казал нещо незначително и би ни показал такова безразличие, че бихме почувствали как всичките ни усилия са били напразни.
О, бедно дете, помислих си аз, мъчиш се да спечелиш обичта на човек, който не познава това чувство. Горката Алвиън! Горката Алис!
Тогава ми се стори, че духът на Алис се е появил в стаята за пунш. В този момент си я представих много по-ясно от когато и да било. Беше малко по-ниска от мене и малко по-тънка в талията, но трябва да си призная, че никога не съм обичала много стегнатите корсети, фигурата беше облечена в черен костюм за езда със синя яка и маншети и носеше черна касторена шапка на главата си. Единствено лицето й оставаше неясно и в сянка.
Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.
— Алвиън — казах, — моля те подай чашата на баща си.
Тя го направи с огромно желание.
Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.
— С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.
— Така ли?
— Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.
— Това е много интересно — каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.
— И така — продължи Питър — огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.
— Вярвам, че не е била неприятна — каза Конън.
— В никакъв случай — обадих се аз.
— Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи — каза Питър.
Погледнах часовника си и казах:
— Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.
— В никакъв случай не трябва да им попречим — каза Конън.
— Не би ли могло — възкликна Питър — този път да има известно изменение в правилата?
На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.
— Мисля, че такова нещо би било неразумно — казах, докато ставах от мястото си. — Хайде, Алвиън.
Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.
— Моля те, папа… — започна тя.
— Мое скъпо дете — изгледа я той строго, — чу какво каза гувернантката ти.
Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.
В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:
— Защо трябва да разваляте всичко?
— Да развалям? — повторих аз. — И то всичко?
— Можем да четем по всяко време…