Малката Алис! Но името й не беше Алис. Тя се казваше Алвиън. Уплаших се за момент, защото ми прозвуча познато.
След това се почувствах раздразнена и малко сърдита. Дали пък не изглеждах като това, което щях да стана? Възможно ли беше вече да нося белезите на обедняла благородница, която е принудена да приеме единствената за нея възможност? Гувернантка!
Подиграваше ли се с мене? Беше се облегнал на тапицерията и очите му бяха още затворени. Погледнах през прозореца, като че ли мъжът и странните му предсказания въобще не ме интересуваха.
Той отвори очи и извади часовника си. Погледна го съсредоточено и започна да се държи така, като че ли целият този странен разговор не се беше състоял.
— След четири минути — каза той оживено — ще пристигнем в Лискърд. Позволете да ви помогна за багажа.
Свали чантите ми от багажника. На етикетите ясно беше написано: „Госпожица Марта Лий, Маунт Мелин, Мелин, Корнуол“. Той като че ли не ги и погледна и почувствах, че е загубил интерес към мене.
Когато спряхме на гарата, слезе и сложи чантите ми на перона. След това свали шапка и с дълбок поклон си тръгна.
Докато измърморвах „благодаря“, видях да се приближава възрастен мъж, който викаше:
— Госпожица Лий! Госпожица Лий! Вие ли сте госпожица Лий?
Веднага забравих за спътника си.
Виждах дребничък весел човек с потъмняла от слънцето, набръчкана кожа на лицето и червеникавокафяви очи. Облечен беше с жакет от рипсено кадифе, а на главата му имаше конусообразна шапка, която беше бутнал назад и явно я беше забравил там. Изпод нея се подаваше рижава коса, а и веждите и мустаците му бяха същия цвят.
— Е, госпожице, значи ви намерих. Туй ли са ваш’те чанти? Дайте ги на мен. Ний с вас и старата Чери Пай скоро шъ стигнем у дома.
Взе чантите ми, а аз тръгнах след него, но той забави крачка и скоро вървяхме рамо до рамо.
— Далече ли е къщата? — попитах.
— Старата Чери Пай шъ ни закара бая бързо — отговори той, докато товареше чантите ми в двуколката, а аз се настанявах на капрата.
Той като че ли беше приказлив човек, а аз не можех да устоя на изкушението да се опитам да открия нещо за хората, всред които щях да живея, преди да пристигнем.
— Тази къща, Маунт Мелин — казах аз, — като че ли се намира на хълм.
— Направили са я на върха на една скала, за да гледа към морето. А градините стигат до водата. Маунт Мелин и Маунт Уидън са като близнаци. Две къщи, дет’ се опълчват и викат на морето да дойде и да ги вземе. Но са строени на твърда скала.
— Значи има две къщи. Имате близки съседи, така ли?
— Нещо таквоз. Нанзълокови, тези де, дет’ живеят в Маунт Уидън, са там от 200 години. Отделени са от нас на повече от миля и заливчето Мелин е между двете къщи. Семействата винаги са били добри съседи, докат’…
Той спря и аз му подсказах:
— Докато какво?
— Бързо шъ чуйте — отговори ми той.
Сметнах, че е под моето достойнство да се бъркам в подобни неща, така че смених темата:
— Има ли много прислуга в къщата?
— Амчи най-напред съм аз и госпожа Тапърти и моите момичета, Дейзи и Кити. Ний живеем в помещенията над обора. В къщата са госпожа Полгри и Том Полгри, и малката Джили. Не че тя е от прислугата. Тя живее с тях и се брои за слугинче.
— Джили! Колко необикновено име.
— Джилифлауър. Дженифър Полгри май съ беше побъркала да й даде таквоз име. Не е за чудене, че детето е таквоз.
— Дженифър? Това госпожа Полгри ли е?
— Не! Дженифър е момичето на госпожа Полгри. Големи тъмни очи и най-тънката талия, дет’ нявга сте виждали. Все крийте к’во мисли, докат’ един ден се отърколи в сеното — или в шибоите — с някого. И изведнъж, хоп! малката Джили пристигна! А Дженифър просто влезе в морето една сутрин и не се върна повече. Всички знайхме кой с бащата.
Аз не казах нищо и разочарован от липсата на интерес у мене, той продължи:
— Тя не беше първата. Нямаше да е и последната — ний тъй знайхме. Джефри Нанзълок оставяше диря от копелета, дет’ и да идеше. — Засмя се и ме погледна отстрани. — Няма нужда да ставате толкоз строга, госпожице. Не може да ви навреди. Духовете не могат да навреждат на младите дами, а мастър Джефри Нанзълок сега си е само дух.
— Значи и той е мъртъв. Дали… не е влязъл в морето след Дженифър?
Това накара Тапърти да се разкиска:
— Не. Той умря при катастрофата с влака. Трябва да сте чули за таз’ катастрофа. Стана, кат’ влака излизаше от Плимът. Изскочи от релсите и се претърколи от брега. Ужасна кланица беше. Господин Джеф беше във влака, ама не стигна далече. Туй му беше краят.
— Е, явно няма да го видя, но предполагам, че ще се срещна с Джилифлауър. И това ли е цялата прислуга?