Вярвах, че съм намерила път към самотната й наплашена душа. Джили вече не се страхуваше от мен.
Сетне се замислих за Алис, която е обичала това дете. Представата ми за тази жена се допълни с нови подробности.
Приближих се до прозореца, отново потърсих с поглед нейните покои и си спомних нощта, когато забелязах онзи силует зад завесите фактът, че бях заварила Джили там, не хвърляше светлина върху загадката, защото онази сянка не принадлежеше на дете, а на жена.
На следващия ден г-жа Полгри ме покани на чай в стаята си.
— Госпожо — рекох аз, — бих искала да обсъдя с вас един много важен въпрос.
Тя поруменя от удоволствие. Гувернантка, която търсеше съвета й, бе нейният идеал.
— С удоволствие ще ви отделя един час, за да пием по чаша от най-хубавия ми чай отвърна ми тя.
Тя ме гледаше над чаените чаши с израз, граничещ едва ли не с уважение.
— А сега, г-це Лий, кажете с какво мога да ви бъда полезна.
— Малко съм объркана — започнах аз и замислено разбърках чая си. — Алвиън ми подметна нещо възмутително. Сигурна съм, че тя е дочула клюки, което е твърде нежелателно за дете на нейната възраст.
— Както и за всички нас, както вероятно би сметнала една благовъзпитана млада дама като вас — отвърна г-жа Полгри с известна доза лицемерие.
Разказах й как по време на разходката сме срещнали господаря и лейди Треслин.
— Веднага след това Алвиън изрече онази ужасна забележка. Тя каза, че лейди Треслин искала да й стане майка.
Г-жа Полгри поклати глава и рече:
— Имате ли нещо против да ви сипя една лъжица уиски в чая, г-це Лий? Няма по-добро средства за повдигане на духа.
Нямах желание да пия уиски, но г-жа Полгри положително имаше и сигурно щеше да бъде страшно разочарована, ако й откажех, така че рекох:
— Съвсем малка лъжичка, ако обичате.
Тя отключи бюфета, измъкна бутилка уиски и с педантична точност премери дозите. Почудих се какви ли невероятни запаси бяха скрити в бюфета й.
Сега приличахме на двойка съзаклятници и икономката се разтапяше от удоволствие.
— Може би цялата история ще ви се стори донейде скандална — започна тя.
— Подготвена съм за това — уверих я аз.
— Ами, сър Томас Треслин е старик, който преди няколко години се ожени за тази млада дама Тя била актриса в Лондон. Сър Томас гостувал там у приятели и по някое време се завърна с нея. Цялата околия гръмна, като разбра какво е направил изкуфелият старец.
— Вярвам, че е било така.
— Разправят, че била една от най-големите красавици.
— И това е вярно.
— А мъжете са глупаци. Господарят също си има своите слабости — призна г-жа Полгри.
— Знам, че всички клюкарстват, но се безпокоя, че клюките достигат до ушите на Алвиън.
— Затуй сте права, госпойце. Ама как да забраниш на хората да говорят, пък и детето се вре навсякъде да слухти.
— Мислите ли, че Дейзи и Кити са се раздрънкали пред нея?
Г-жа Полгри се наведе към мен и ми лъхна на уиски. Дали и аз миришех толкова силно на алкохол?
— Всички дрънкат, госпойце.
— Това ми е ясно.
— Някои викат, че на двамата не им трябвала църковна благословия, за да си вършат работата.
Чувствах се ужасно. Не исках да имам нищо общо с тези долнопробни приказки. Не исках те да разстройват чувствителната душа на Алвиън.
— Господарят е буен по натура, пък и не мога да твърдя, че е безразличен към жените.
— Мислите, че…
Тя кимна.
— Умре ли сър Томас, ще си имаме нова господарка. Чакат го да хвърли топа. Особено откак… г-жа Тремелин си отиде, Бог да я прости.
Не исках да задавам въпроса, напиращ на устните ми, но някаква невидима сила го измъкна на бял свят.
— А те… докато госпожата още е била жива?
Г-жа Полгри бавно кимна.
— Той често я навестяваше. Всичко започна малко след пристигането й. Понявга г-н Тремелин излиза посред нощ и се връща чак на сутринта, ама той си е господарят тука и няма кой да му се опъне. Ние сме му слуги… готвим… чистим… учим детето… това е положението.
— Значи мислите, че Алвиън повтаря онова, което всички знаят? Щом сър Томас умре, лейди Треслин ще й стане майка.
— Някои викат, че щяло да стане така. Пък няма и да е лошо. Госпожата не е от ония, дето си навират носа в работата на слугите, тъй че и с нея ще си я караме както преди. По-добре е господарят да живее законно с нея, отколкото в грях, мисля си аз.
— Можем ли да предупредим момичетата да не обсъждат пред Алвиън тези неща?
— Все едно да забраниш на кукувица да кука пролетно време. И да ги смажа от бой, пак ще дрънкат. Няма оправия. Туй си им е в кръвчицата. Едно време не беше така, ама какво да правиш…