Кимнах съчувствено. Мислех за Алис. Тя е знаела за връзката на съпруга й с лейди Треслин. Нищо чудно, че е решила да избяга с Джефри Нанзълок. Горката Алис! Какви ли терзания е трябвало да преживее с такъв съпруг!
Г-жа Полгри беше в прекрасно настроение, така че реших да насоча разговора и към други теми, които ме интересуваха.
— Опитвали ли сте да учите Джили да чете и пише?
— Джили? Че какъв смисъл има да я уча? Тя не е в ред, нима не сте забелязала, госпойце? — Г-жа Полгри завъртя ръка пред лицето си.
— Тя пее хубаво. Щом е научила толкова песни, защо да не може да усвои и други неща?
— Джили не е добре. Кат се сетя само как се роди. Не обичам да говоря много-много за тия неща, ама сигур сте чували какво стана с мойта Дженифър. — Гласът на г-жа Полгри стана треперлив от нахлулите чувства. А може и да беше от уискито, защото това явно не беше първата й лъжица за деня. — Често си мисля, че Джилифлауър е прокълнато дете. Ние не я искахме. Беше само на два месеца, когато Дженифър си отиде. Приливът изхвърли тялото й долу на брега.
— Съжалявам — тихо промълвих аз.
Г-жа Полгри се помъчи да отпъди обзелата я печал.
— Тя си отиде, но Джили остана. Още отначалото не беше кат другите деца.
— Сигурно се е чувствала нещастна.
Икономката ме изгледа високомерно.
— С мъжа ми направихме каквото ни беше по силите.
— Кога забелязахте, че тя се отличава от другите деца?
— Ами че трябва да беше около четиригодишна.
— Това преди колко години беше?
— Преди четири.
— Значи тя е на една възраст с Алвиън, но изглежда по-малка.
— Роди се няколко месеца след госпожицата. Играеха заедно чат-пат… щото бяха връстници. Обаче Джили преживя едно нещастие, като беше на… чакайте да си спомня… наближаваше четвъртият й рожден ден.
— Какво нещастие?
— Ами играла на алеята да портата. Госпожата се прибирала от езда. Тя беше много добра ездачка, да ви кажа правичката. Та Джили хукнала подир една пеперуда и паднала под коня. Едвам що не умря тогава.
— Горката Джили!
— Госпожата беше толкоз разстроена. Все викаше, че тя била виновна. Ама Джили е трябвало да внимава. Все й викахме да гледа пътя, ама тя подгонила пеперудата и всичко друго й щукнало от ума. Все се зазяпва по цветя, бръмбари, птици и разни такива. Госпожата много се грижеше за нея. Джили все вървеше подире й и плачеше, кат я няма.
Г-жа Полгри отново си напълни чашата и ме попита дали и аз искам. Отказах. Наблюдавах я как щедро си сипва уиски в чая.
— Джили се роди в грях. Тя не биваше да вижда бял свят. Господ я е проклел; нали казват, че децата плащат за греховете на родителите си.
Тези думи ме вбесиха. Ненавиждах подобни изопачени твърдения. Щеше ми да се зашлевя през лицето тази жена, която най-спокойно си пиеше уискито и приемаше нещастието на внучката си като Божия воля.
Учудваше ме и невежеството на тези хора, които изобщо не можеха да свържат странната психика на Джили с преживяната злополука, а вярваха, че Господ я е наказал да плаща за греховете на родителите си.
Не възразих, защото усещах, че ми предстои тежка борба и щях да имам нужда от колкото се може повече съюзници.
Исках да разбера Джили и да утеша Алвиън. Открих у себе си любов към децата, за която не бях и подозирала преди пристигането си в Маунт Мелин. Всъщност откакто заживях тук, научих много нови неща за себе си.
Ето защо исках да се съсредоточа върху тези деца, така нямаше да мисля за връзката на Конън Тремелин с лейди Треслин. Сетех ли се за тях, кипвах от яд, но по него време наричах яда си „отвращение“.
Така че седях в стаята на г-жа Полгри, слушах приказките й, но не й казах какво мисля.
Целият замък гореше от възбуда, защото щеше да има бал — първият след смъртта на Алис — говореше се само за това. Алвиън изобщо не можеше да се съсредоточи върху уроците си; Кити и Дейзи трепереха в очакване и непрекъснато ги заварвах да танцуват валс.
Градинарите донесоха цветя от разсадника и така красиво наредиха балната зала, че заслужаваха похвала. Бяха изпратени покани на всички благородници и знаменитости в околността.
— Не разбирам защо се вълнуваш толкова много — рекох на Алвиън. — Нито ти, нито аз ще присъстваме на бала.
— Докато майка ми беше жива — замечтано промълви момичето, — имаше много балове. Тя обожаваше танците. Като облечеше вечерния си тоалет, идваше при мен — беше толкова красива. Водеше ме в солариума и аз гледах през тайното прозорче зад завесите какво става в балната зала.
— Какво тайно прозорче?
— А, вие всъщност не знаете — рече Алвиън и ме погледна с неприкрито превъзходство. Сигурно си умираше от удоволствие, че бе хванала натясно гувернантката, която непрекъснато й напомняше колко много неща не знае.