Солариумът ми се стори съвсем различен на лунна светлина. Завладя ме предчувствие, че може да се случи нещо невероятно.
Отново насочих вниманието си към танцьорите. Те се носеха във вихъра на валса и неусетно се поддадох на ритъма. Самата аз бях много учудена, когато разбрах, че танцувам много добре. Винаги разполагах с богат избор от партньори на вечеринките, по които ме мъкнеше леля Аделаид с надеждата, че ще си намеря съпруг. За най-голямо съжаление обаче надеждите й не се оправдаха.
Слушах унесено музиката, когато се сепнах от нечие докосване. Така се уплаших, че чак извиках.
Погледнах надолу и щом забелязах дребната фигурка на Джилифлауър, въздъхнах от облекчение.
— Искаш да видиш танцьорите ли? — попитах я аз.
Тя кимна.
Джили бе доста по-ниска от Алвиън и не стигаше до звездовидния отвор, така че трябваше да я повдигна, за да може да гледа. Не виждах добре в тъмнината, но ми се стори, че безучастният израз е напуснал лицето й.
— Донеси един стол за Джили. Като се качи на него, ще може да гледа, колкото иска — предложих аз.
— Да си донесе сама — сопнато отвърна тя.
Джили кимна и аз я пуснах на земята. Хукна към най-близкия стол и бързо го донесе. Вече бях напълно убедена, че тя разбира всичко — защо тогава не искаше да говори?
Появата на Джили развали настроението на Алвиън и тя се дръпна от тайното прозорче. Музикантите засвириха първите тактове на любимия ми валс — „Хубавия син Дунав“ от Щраус — и детето затанцува по пода на солариума.
Не знаех какво бе станало с мен през онази нощ.
Някакъв невероятно дързък и бунтовен дух бе овладял тялото ми и аз изведнъж усетих, че краката ме носят към Алвиън в ритъма на валса. Много пъти бях танцувала валс по вечеринките, но никога не бях валсирала толкова добре, колкото онази вечер.
Алвиън викаше от удоволствие, Джили се усмихваше.
— Продължавайте, госпожице. Не спирайте. Танцувате толкова хубаво — насърчаваше ме Алвиън.
Така че аз продължих да се нося във вихъра на танца с въображаемия си партньор, кръжах из солариума, окъпан в лунна светлина, а нощното светило ми се усмихваше. Щом достигнах другия край на стаята, в полумрака се открои мъжки силует и вече не танцувах сама.
— Вие сте прекрасна — каза Питър Нанзълок, защото това бе самият той, облечен в елегантен фрак, — и ме поведе в стъпките на валса.
Краката ми се подкосиха и аз се опитах да се освободя от ръцете му.
— Не… моля ви. Децата се сърдят. Аз искам да танцувам с вас, г-це Лий, а съм сигурен, че и вие искате.
Продължихме да танцуваме. Сякаш краката ми се носеха по паркета, водени от невидима сила.
— Това не е прието — рекох аз.
— Но е прекрасно — отвърна Питър.
— Трябва да се върнете при гостите.
— Да, но аз искам да бъда с вас.
— Забравяте…
— Че сте гувернантка ли? Ще го забравя, стига да ми дадете тази възможност.
— Няма основателна причина да го забравите.
— Само дето вие щяхте да бъдете много по-щастлива, ако всички ние забравехме, че сте гувернантка. Вие танцувате великолепно!
— Не е кой знае какво постижение!
— Напротив! Талантът ви отива на вятъра в тази празна стая!
— Г-н Нанзълок, смятам, че шегата ви е доста изтъркана!
— Това не е шега.
— Отивам при децата.
Танцувахме близо до тях. Малкото личице на Джили сияеше, а Алвиън ме гледаше с неприкрито възхищение. Ако престанех да танцувам, начаса щях да се превърна в безличната гувернантка, ала все още се носех във вихъра на танца и се чувствах като някакво неземно създание.
Какво ми беше станало през онази нощ? Как можех да си мисля подобни неща? Исках да се забавлявам, да бъда — лекомислена.
— А, ето го Питър.
С ужас забелязах, как в солариума нахлува тълпа от развеселени гости, ледената ръка на страха стисна гърлото ми, щом различих огненочервената рокля на лейди Треслин — когато тя бе тук и Конън Тремелин не бе далеч.
Някой започна да ръкопляска, останалите бързо се присъединиха към аплодисментите. Музиката изведнъж спря.
Неловко посегнах към косата си. Фибите се бяха разхлабили по време на танца и палави кичури висяха покрай лицето ми.
Рекох си, че утре сигурно ще бъда уволнена заради безотговорното ми поведение — не заслужавах нищо друго.
— Каква прекрасна идея! — подметна някой. — Да танцуваш на лунна светлина. Колко романтично! А и музиката тук се чува не по-зле отколкото долу, в балната зала!
— Това също е чудесна бална зала, Конън! — обади се друг от гостите.
— Тогава нека да я използваме! — предложи Тремелин. — Той се приближи до тайното прозорче и извика:
— Още веднъж — „На хубавия син Дунав“!