— Алис! — извиках отчаяно. — Ти ли си, Алис? Отправих се към конюшнята, защото исках да се върна на празника, за да намеря Алвиън.
Тъкмо оседлах Роял Роувър и щях да тръгвам, когато забелязах Били Трихей да тича към мен колкото му държат краката.
— Госпойце, стана нещо страшно. Голямо нещастие!
— М-моля? — заекнах аз.
— Мис Алвиън падна от коня на едно препятствие!
— Но тя не взе участие в състезанието! — извиках аз.
— Напротив, тя се състезава с напредналите. На високото препятствие Принс се спъна и падна. Търкаляха се толкоз време…
Не можах да се овладея, покрих лицето си с ръце и избухнах в ридания.
— Търсят ви навсякъде, госпойце!
— Къде е тя?
— Лежи на полето. Страх ги е да я местят. Увиха я с одеяло и чакат да дойде д-р Пенджъли. Може и да има нещо счупено. Господарят е до нея и само повтаря: „Къде е г-ца Лий?“ Аз ви видях да си тръгвате и хукнах подире ви. Мисля, че ще трябва да се върнете там, госпойце…, щото той ви търси.
Пришпорих коня и се впуснах в луд галоп към селото. Докато яздех, се молех и ругаех:
— О, Боже, спаси я! Проклета малка глупачка! Лесните скокове бяха предостатъчни, за да се харесаш на баща си. Догодина щеше да се явиш на другото състезание. Алвиън, бедно мое дете! Той е виновен! Ако беше добър баща, нямаше да се стигне дотук.
Най-сетне пристигнах на полето. Никога няма да забравя картината, разкрила се пред очите ми: Алвиън лежеше в безсъзнание на тревата, а около нея се бяха скупчили много хора. Състезанията бяха прекратени.
За миг се вцепених при мисълта, че може да е мъртва.
Конън ме погледна строго и каза:
— Радвам се, че дойдохте, г-це Лий. Стана злополука. Алвиън…
Не му обърнах никакво внимание и коленичих до детето.
— Алвиън… скъпа моя — шепнеха устните ми.
В този миг очите й се отвориха. Това не беше своенравната ми ученичка, а уплашено и смутено дете. Тя ми се усмихна.
— Не си отивай…
— Няма, ще остана с теб.
— Но защо си… отиде… тогава — тихо прошепна Алвиън, трябваше да се наведа, за да различа думите й.
— Тя не говореше на гувернантката Марта Лий, а на Алис.
6
Д-р Пенджъли констатира счупване на глезена, но не можа да определи дали са настъпили и други увреждания. Намести счупената кост и откара Алвиън в Маунт Мелин с каретата си, а ние с Конън мълчаливо потеглихме на конете си.
Лекарят настани Алвиън в стаята й и й даде успокоително.
— Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме — каза той. — Ще се върна след няколко часа. Може би детето е под влияние на тежък шок. Нека да се наспи хубаво. Грижете се да й е топло. Като се събуди, ще разберем каква е степента на шока.
Щом докторът си тръгна, Конън ми каза:
— Г-це Лий, бих искал да си поговорим. Моля, елате в салона за пунш. — Последвах го дотам и той продължи: — Не ни остава друго освен да чакаме. Трябва да съхраним самообладание.
Съзнавах, че не ме е виждал толкова развълнувана, а може и да е смятал, че не съм способна на такива дълбоки чувства.
— Трудно ми е да съм толкова спокойна като вас, щом става дума за възпитаницата ми — импулсивно заявих аз. Бях толкова уплашена и разтревожена, че исках да обвиня някого за случилото се, така че обвиних него.
— Кое е подтикнало детето да предприеме подобно нещо? — попита ме той.
— Вие! — извиках аз. — Единствено вие!
— Аз ли? Та аз изобщо нямах представа, че тя е толкова напреднала в ездата!
По-късно осъзнах, че в оня момент съм била на прага на истерията. Опасявах се, че Алвиън е пострадала тежко при злополуката, и бях почти сигурна, че дете с толкова буен темперамент никога вече няма да се качи на кон. Не бях постъпила правилно — не трябваше да се опитвам да се преборя със страха й. Исках да спечеля чувствата й, като й покажа пътя към сърцето на баща й, но се провалих.
Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина, колкото и да се мъчех. Казвах си, че Маунт Мелин е прокълнато място. Какво право имах да се намесвам в живота на обитателите му? Какво се опитвах да постигна? Да променя Алвиън? Или пък баща й? Да открия истината за Алис? За каква се мислех? За Господ ли?
Все пак не исках да поема цялата вина върху себе си, затова потърсих изкупителна жертва. Той е виновен, казвах си. Ако беше по-добър към дъщеря си, нямаше да настъпи такава трагедия. Сигурна бях.
Изгубих власт над чувствата си — на хора като мен рядко им се случва подобно нещо, но когато дадат воля на гнева си, те го правят много по-яростно от онези, които често изпадат в истерия.
— Разбира се — извиках аз, — че нямате представа за напредъка й! Откъде ще знаете, като изобщо не се интересувате от детето? Сърцето й е разбито от мъка! Ето защо се е решила на толкова отчаяна постъпка!