От огледалото ме гледаше съсипано от мъка и тревога лице, с гневно искрящи очи и треперещи от страх устни.
Разпоредих се да ми донесат топла вода. Дейзи имаше желание да си поговорим, но като видя колко съм разстроена, бързо напусна стаята.
Измих лицето си и слязох отново в салона за пунш да чакам заедно с Конън и Селестин завръщането на д-р Пенджъли.
Минутите се точеха бавно и тягостно. Г-жа Полгри ни сервира силен чай, седяхме и мълчаливо чакахме. Тогава това не ми направи впечатление, но по-късно осъзнах, че случилото се сякаш ги бе накарало да забравят, че съм гувернантка. А може би само Конън бе забравил, защото Селестин никога не се бе отнасяла снизходително към мен.
Конън явно не бе засегнат от гневния ми изблик и разговаряше с мен мило и любезно. Вероятно се досещаше защо се нахвърлих върху него така злостно и му се искаше да разсее чувството ми за вина.
— Алвиън ще преодолее шока — рече той — и ще язди отново. Бях малко по-голям от нея, когато паднах от коня и си счупих ключицата. Дълго време не можех да яздя, а горях от нетърпение пак да се метна на коня.
Селестин потръпна.
— Видя ли я да язди, винаги ще си спомням този кошмар.
— О, скъпа Селест, не можеш да я затвориш в клетка! Помисли си само какво би могло да й се случи — ще излезе някой път навън и ще умре от студ! Децата не трябва да се глезят — те трябва да бъдат подготвени за трудностите на живота. Какво е вашето мнение, г-це Лий?
Конън ме гледаше загрижено. Усещах, че се опитва да ни успокои и ободри. Виждаше колко сме разтревожени и се мъчеше да бъде мил с нас.
— Децата наистина не трябва да се разглезват, ала ако не искат да правят нещо, не бива да бъдат насилвани.
— Никой не е принуждавал Алвиън да язди.
— Да, тя очакваше с нетърпение уроците ни — отвърнах аз, — но не знам дали от любов към ездата или от желание да ви се хареса.
— Мисля, че е много похвално за едно дете да се стреми към одобрението на родителите си.
— Но не мисля, че е необходимо да рискуваш живота си, за да получиш една усмивка.
Гневът ми избухна отново и пръстите ми се вкопчиха в памучния плат на роклята, която ми напомни, че съм най-обикновена гувернантка и нямам право да натрапвам мнението си на моя господар.
Забелязах, че Селестин и Конън са твърде изненадани от забележката ми, и бързо продължих:
— Мисля, че интересите на Алтън са насочени към друга област. Тя рисува прекрасно. Отдавна искам да разговарям с вас по този въпрос, г-н Тремелин, защото считам, че тя трябва да взема уроци по рисуване.
В салона се възцари мъртва тишина и аз искрено се учудих защо двамата изглеждат неприятно изненадани.
— Алвиън притежава голям талант и е непростимо той да остане пренебрегнат.
— Г-це Лий — бавно изрече Конън, — нали вие сте тук, за да обучавате дъщеря ми? Защо трябва да наемаме други учители?
— Защото тя е много надарена — искрено му отвърнах аз. — Мисля, че животът й ще стане по-богат и осмислен, ако взема уроци по рисуване. Тя го заслужава. А аз, г-н Тремелин, не съм художничка, а обикновена гувернантка.
— Ще разговаряме друг път по този въпрос — грубо отсече той.
Сменихме темата и не след дълго пристигна лекарят.
Останах в коридора, а Селестин и Конън влязоха в стаята на Алвиън заедно с д-р Пенджъли.
Въображението ми рисуваше кошмарни картини. Представях си как Алвиън умира от раните, а аз напускам завинаги Маунт Мелин. Животът ми щеше да опустее. В този момент разбрах, че ще бъда много нещастна, ако се наложи да си отида. Отново си представих Алвиън, осакатена завинаги, нещастна и обречена на самота. Бях готова да й служа цял живот — това би ми доставило удоволствие.
Селестин излезе от стаята.
— Ох, толкова съм притеснена — прошепна ми тя. — Дали да не извикаме друг лекар. Д-р Пенджъли е на шейсет години. Боя се…
— Вижда ми се способен.
— Искам най-доброто за Алвиън. Ако й се случи нещо…
— Тя трескаво хапеше устните си. Стори ми се странно, че тази жена, която обикновено изглеждаше толкова спокойна, преживяваше толкова навътре всичко, свързано с Алис и дъщеря й.
Исках да я прегърна и да я утеша, но положението ми не позволяваше подобна волност.
Докторът и Конън излязоха от стаята. Д-р Пенджъли се усмихваше.
— Леки охлузвания и счупен глезен. Нищо сериозно.
— Да благодарим на Бога! — възкликна Селестин и аз повторих думите й.
— След ден-два Алвиън ще се почувства много по-добре. Счупването си е счупване, но детските кости заздравяват бързо. Дамите няма защо да се безпокоят.