— Знаете, че тя обича да се разхожда сама.
— Да, но винаги си е тук за следобедния чай. Страх ме е, че й се е случило нещо лошо.
— Претърсихте ли замъка?
— Да, госпойце. С Кити и Дейзи проверихме навсякъде. Детето го няма.
— Ще ви помогна да я намерите — рекох аз.
Така че вместо да си легна, аз хукнах да търся Джилифлауър.
Бях силно разтревожена, защото този злокобен ден не предвещаваше нищо добро. Какво ли се бе случило с малката Джили? Въображението ми рисуваше хиляди ужасни картини. Може би се бе разхождала по брега и приливът я бе отнесъл, представих си как морето изхвърля крехкото телце в залива, там, където преди осем години е лежал безжизненият труп на майка й.
Не, такова кошмарно съвпадение не бе възможно. Джили сигурно е тръгнала да се разхожда и е заспала някъде. Сетих се, че често съм я виждала да броди сама из гората, но можеше ли да се загуби, след като я познаваше великолепно?
Въпреки това се отправих натам. Вървях и виках: „Джили! Джили!“, а гъстата мъгла заглушаваше гласа ми.
Внимателно претърсих гората, защото интуицията ми подсказваше, че детето е там и не е изгубено, а се крие.
Излязох права. Джили лежеше на една полянка, обградена от борове. Два-три пъти я бях виждала на това място и предполагах, че това е тайното й убежище.
— Джили! — извиках аз. — Джили! — Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: — Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.
Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице — Джили приличаше на приказна малка фея.
— Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?
Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше да ми каже, да ми обясни!
— Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам — като господарката.
Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.
— Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.
Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.
Стиснах я здраво за рамото и казах:
— Видях те на състезанията, Джили.
Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.
Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!
След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.
Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия — не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.
Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял — в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.
В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:
— Хей, кой е там? Аз я намерих!
— Аз съм, г-це Лий!
Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.
Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.
Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.
— Тя е тук — провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: — Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.
Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:
— Не! Не!
Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.
— Джили — обърнах се към нея, — качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Тя поклати глава.
— Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.
Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.
— Вдигнете я — казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.
Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:
— На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.
Така завърши този странен ден.
Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.