Отидох до прозореца и погледнах навън. Като че ли беше изминало много време, откакто бях пристигнала с каручката на Тапърти. Чух пронизителните трели на птица — сигурно беше конопарче.
Погледнах часовника, закопчан на блузата ми, и видях, че беше малко след шест. Оставаха два часа до вечерята. Чудех се дали да позвъня на Дейзи или Кити и да поискам топла вода, но очите ми сами се обърнаха към другата врата, онази, която водеше към учебната стая.
В крайна сметка учебната стая щеше да бъде царството ми и имах правото да я разгледам, така че отворих вратата. Стаята беше по-голяма от моята спалня, но имаше същите прозорци, чиито первази бяха като седалки, на които бяха наредени червени плюшени възглавнички. В средата на стаята бе поставена маса. Отидох до нея и видях, че е нашарена с драскотини и мастилени петна, затова предположих, че това е масата, на която поколения Тремелиновци са си учили уроците. Опитах се да си представя Конън Тремелин като малко момче, седнало до тази маса. Представях си го ученолюбив, съвсем различен от палавата му дъщеря, трудното дете, което щеше да бъде мой проблем
На масата имаше няколко книги. Разгледах ги. Бяха детско четиво, състоящо се от онзи вид разкази и статии, които имаха патетично звучене. Имаше и тетрадка за упражнения, на която беше надраскано „Алвиън Тремелин. Аритметика“. Отворих я и видях, че е събирала числа, като повечето отговори бяха грешни. Прелиствах мързеливо тетрадката, докато видях скица на момиче, в което веднага разпознах Джили — детето, което бях видяла при портата на имението.
— Не е лошо — промърморих. — Значи нашата Алвиън рисува. Това е добре.
Затворих тетрадката. Имах странното чувство, което ме беше обзело още щом стъпих в къщата, че някой ме наблюдава.
— Алвиън! — извиках съвсем спонтанно. — Тук ли си, Алвиън? Алвиън, къде се криеш?
Нямаше отговор и аз се изчервих от смущение, като се почувствах абсурдно в безмълвието наоколо.
Обърнах се рязко и влязох в стаята си. Дръпнах звънеца и когато Дейзи се появи, я помолих за топла вода.
Докато си разопаковам багажа и закача дрехите, стана почти осем часа и точно когато часовникът на обора биеше осмия удар, се появи Дейзи с поднос. Върху него имаше кълка от печено пиле, гарнирана със зеленчуци, а под метален капак имаше крем карамел.
— Тук ли ще вечеряте, госпожице, или в класната стая? — попита Дейзи.
Реших да не се храня в помещение, в което се чувствам наблюдавана.
— Тук, моля.
След това, понеже Дейзи изглеждаше да е от онзи тип хора, които обичат да разговарят, допълних:
— Къде е госпожица Алвиън? Изглежда странно, че все още не сме се срещнали.
— Тя е лоша — извика Дейзи. — Знаете ли какво би ни се случило на нас с Кит, ако правехме такива щуротии? Хубав тупаник — това щеше да ни се случи, и то на място, дет’ после нямаше да можем да сядаме. Чула е, че новата госпожица идва, и затуй е изчезнала. Господарят го няма и ние не знаехме къде е, докат’ не дойде онуй момче от Маунт Уидън да ни каже, че е там, на гости на госпожица Селестин и господин Питър, моля ви се.
— Разбирам. Един вид протест срещу новата гувернантка.
Дейзи се приближи и ме бутна с лакът:
— Госпожица Селестин я разглезва. Трепери над нея, та ще помислиш, че е нейна собствена дъщеря. Чуйте! Туй кат’ че ли е’ карета.
Дейзи изтича до прозореца и ме повика с ръка. Почувствах, че не трябва да стоя на прозореца с прислужничката и да шпионирам какво става отдолу, но изкушението беше огромно.
И така застанах до Дейзи и ги видях да слизат от каретата… Млада жена, която реших, че е на моята възраст или може би една-две години по-голяма, и едно дете.
Почти не обърнах внимание на жената. Цялото ми внимание беше насочено към детето. Това беше Алвиън, от която зависеше моят успех, така че, естествено, през тези първи секунди не виждах никого другиго, освен нея.
От това, което можех да видя, тя ми изглеждаше съвсем обикновено момиченце. Беше малко височка за осемте си години. Светлокафявата й коса беше сплетена и реших, че е много дълга, защото плитките бяха навити около главата й. Това я караше да изглежда зряла и създаде у мене впечатление, че е ужасяващо преждевременно развита. Носеше рокля от кафяв оксфорд, дълги бели чорапи и черни обувки с каишки през глезените. Изглеждаше като миниатюрна женичка и поради някаква необяснима причина настроението ми се развали.
Странно, но тя като че ли усещаше, че я наблюдават, и погледна нагоре. Неволно отстъпих назад, но бях сигурна, че е видяла движението ми. Почувствах се неловко още преди да сме се срещнали.
— Пак щуротии — промърмори до мене Дейзи.