Навести ни и Селестин Нанзълок. Подех разговор за замъка и тя ми каза, че е много щастлива, задето проявявам интерес към Маунт Мелин.
— Притежавам доста интересни документи за историята на Маунт Мелин и Маунт Уидън. Ще ви ги покажа някой ден — рече ми съседката.
— Трябва да ми помагате. Ще ми бъде изключително приятно да се допитвам до вас.
— Ще правите ли промени в замъка?
— Ако се реша на нещо подобно, първо ще поискам съвета ви.
След като Селестин си тръгна, обядвах с Алвиън, а после решихме да пояздим.
Чакахме Били Трихей да оседлае конете ни.
— Джасинт не я сдържа на едно място, госпойце — рече ми той. — Нещо ми се вижда нервна.
— Вчера не е извеждана — отвърнах аз и погалих кобилата по муцуната.
Поехме по обичайния ни маршрут: надолу по склона покрай залива и Маунт Уидън, сетне по криволичещата между скалите пътека Оттук се откриваше невероятно красив изглед към скалистия бряг, а в далечината се извисяваше Овчата глава, скриваща Плимът от погледите ни.
Пътеката беше тясна и ту се спускаше надолу, ту се изкачваше нагоре; ту се озовавахме почти на морския бряг, ту се издигахме почти на билото.
Придвижвахме се доста трудно в лепкавата кал и аз започнах да се тревожа за Алвиън. Тя вече беше доста добра ездачка, но конете бяха много неспокойни през този ден. На моменти се налагаше да опъвам здраво юздите на Джасинт. Бавното темпо явно не й бе по вкуса, но пътеката бе хлъзгава и опасна и се налагаше да се движим изключително предпазливо.
Предстоеше ни да преминем през едно много тясно място, обрасло с къпинак, където пътеката следваше ръба на скалата — отдолу зееше пропаст. Никога преди не се бях страхувала да минавам оттук, но днес имах някакво особено усещане.
Забелязах скални отломки пред копитата на коня. Тапърти често казваше, че морето дълбае все по-навътре и навътре; едно време днешната тясна пътека, представлявала широк път.
Мислех си да се върнем, ала в такъв случай трябваше да дам някакво обяснение на Алвиън, а не исках да давам гласност на страха си, за да не я уплаша.
Не, ще продължим по пътеката, докато излезем на широкия път. След това ще се приберем в Маунт Мелин по друг маршрут.
Когато наближихме опасния участък, забелязах, че тук почвата е още по-хлъзгава, а скалните отломъци са направо огромни.
Хванах здраво Джасинт за юздите и бавно я поведох напред, Алвиън ме следваше на Блек Принс.
— Ще се движим много бавно. Следвай ме! — обърнах се и й рекох аз.
В този миг дочух тътен, рязко се извърнах и с ужас забелязах как право към мен се носи огромна канара, помитаща всичко по пътя си. За щастие скалният къс профуча на сантиметри от Джасинт и полетя надолу към морето.
Ужасеното животно изцвили и се вдигна на задните си крака. В следващия миг щяхме да полетим надолу в пропастта.
Имах късмет, че съм опитна ездачка и добре познавах буйния нрав на Джасинт. Дръпнах юздите и успях да овладея положението. Конят се поуспокои, докато му говорех тихо. Гласът ми трепереше от уплаха.
— Какво стана, госпожице? — иззад завоя изникна Алвиън.
— Преминахме опасния участък. Ти се справи чудесно, скъпа.
— За миг си помислих, че Блек Принс ще се втурне в галоп.
Бяхме на косъм от смъртта, казах си аз. Треперех от страх и със сетни усилия на волята се помъчих да се овладея, за да не се издам пред Алвиън и Джасинт.
Горях от желание час по-скоро да се озовем на безопасно място. Боязливо погледнах нагоре и заявих:
— Тази пътека е доста опасна в дъждовно време.
Продължих да се взирам в храсталака. За миг ми се стори, че нещо мръдна — обилната растителност представляваше удобно скривалище. Някой може би е искал да се отърве от мен и е съборил нарочно канарата. Просто е трябвало да ме изчака да се появя на пътеката и да направи само едно движение. Доста хора знаеха, че с Алвиън обичаме да се разхождаме из тези места. Побиха ме тръпки.
— Да вървим — рекох аз. — Ще се приберем вкъщи по друг път.
Алвиън ме последва мълчаливо. Когато след няколко минути излязохме на широкия път, тя се изравни с мен и ме погледна много особено, сякаш искаше да ми каже, че знае през каква опасност сме преминали.
Чак вкъщи разбрах колко съм разтревожена. В главата ми се въртяха чудовищни мисли: събитията се развиваха по предварителен план — първо бе умряла Алис, сетне сър Томас, а днес и аз, бъдещата съпруга на Конън, за малко да срещна смъртта на планинската пътека.
Копнеех да споделя опасенията си с Конън.
Все пак бях умна и трезвомислеща жена. Не можех повече да си затварям очите пред очевидни факти и да витая в облаците.