Бавно се спуснаха по стълбите и излязоха на улицата. Валеше дъжд, всичко наоколо беше посивяло.
Зи-лин сгуши глава в раменете си и влезе в паркираната пред входа кола. Остра болка проряза ставите му, той неволно изпъшка. Жанг Хуа се настани до него и постави куфарчето на коленете си. Пръстите му, свити около дръжката, бяха побелели от напрежение. Зи-лин ясно усещаше треперенето му. Прииска му се да успокои помощника си, но знаеше, че ги наблюдават. Командирът седна до тях, отпред до шофьора се настаниха още двама бойци. Вътре в себе си Зи-лин се усмихна на тези прекалени мерки за сигурност. Нима е толкова трудно да се приберат двама възрастни и уморени държавни служители?
Отметна глава към изкуствената материя на седалката и бавно затвори очи. Болка сковаваше тялото му. Беше му все по-трудно да я изолира и да върши ежедневната си работа. Съзнанието му изискваше все повече време, за да я заключи в желязна клетка, а след това да се върне към нормалните си функции.
Отвори очи и се огледа. Топлият летен дъжд се оплиташе в мрежата на болката, но това не му попречи да види познатите улици на своя Пекин. Обичаше този град, топлите чувства към него нахлуха в душата му и за миг изместиха всички усещания.
Спомни си как преди години го заведоха в Жо-кудиан, една местност на югозапад от града, където археолозите бяха открили останки от Пекинския човек. Беше го обзело дълбоко вълнение, приклекнал сред червеникавата глина на разкопките, той изпита и още нещо — може би гордост от факта, че населява една толкова древна земя…
Столетията с грохот се затъркаляха назад и той се завърна към зората на човешкото съществувание. Именно тук, на централния азиатски кръстопът, се бяха заселили предшествениците на съвременните хора. Прекосили реката Йондин и бързо оценили важното разположение на местността. На запад се издигали непристъпните планини, а на изток лежали гъсти, вековни гори… Отлично място за заселване. Така се родил градът, наречен по-късно Пекин…
По време на Междуособните войни, някъде между 403 и 221 година преди Новата ера, владетелят Джоу наричал града Джи. По-късно, завладян от династията Тан, той престанал да бъде погранична крепост. През 936 година бил включен в границите на Северната империя и получил името Танжин. Това сторили кхитаните — основатели на династията Киао.
В началото на XII век градът бил завладян от тюрките и те го прекръстили на Жонду — „централната столица“. Сто години по-късно паднал в ръцете на монголските племена и техният предводител Хублай го избрал за свой постоянен дом. Това станало през 1261 година и градът получил името Даду, което на монголски означава „великата столица“. По време на посещението на Марко Поло обаче името му било Камбалук — изопачена версия на монголската дума „ханбалик“, която в превод означава Ханският град. По това време жителите му вече били няколко десетки хиляди.
През 1368 година юаните били разбити от Джоу Юанжан, основателя на династията Мин. Той нарекъл града Бейпин, което означавало „северен мир“. Властта преминала в ръцете на един от синовете на Джоу, впоследствие получил прозвището Крал на юаните. Възкачил се на трона през 1403 година, той решил да премести столицата от Нанкин тук… Бейпин станал Пекин — „северната столица“.
При този владетел градът започнал да се оформя във вида, който е запазил и до днес. На север били издигнати нови крепостни стени, които обаче не включвали предградието Юан. На юг била построена землена дига, която през 1543 година била заменена от тухлена стена. Тя ограждала някогашния монголски квартал и така се получила особената, двойствена форма на града. Едната му част била във формата на квадрат, а другата — на правоъгълник.
Зи-лин извърна глава. Дъждът продължаваше да плющи по стъклата на лимузината, която фучеше по широките булеварди. Движение почти нямаше, тъй като бяха далеч от линиите на автобусите и тролеите.
О, колко обичаше всяка година от славната история на този град! Колко се гордееше с факта, че се е родил в Китай и има възможност да живее тук! Но бъдещето на страната беше свързано със Запада. Модерните западни технологии бяха отровните пипала на опасно чудовище, но без тях животът е немислим. Именно това прозрение накара Зи-лин да поеме по опасния път, който може би щеше да коства живота му. Сега си даде сметка, че решителният миг е настъпил. Или ще спаси дългогодишния си труд, или ще падне жертва на своите илюзии.
Лошото време беше превърнало резиденцията на министър-председателя в студен гроб, сякаш отворил се на дъното на океана. Във въздуха витаеше вековна влага, дървените мебели като че ли бяха намазани с лимонова киселина.