Скръбта му беше непоносима. Главата му клюмна, сърцето се качи в гърлото му.
Джос, тъпо си помисли той. Джос…
Но не бива да позволя това да се случи и на синовете ми!
— Страхувам се, че нищо не мога да направя — обади се лекарят и вдигна глава към премиера.
Това беше ненужно потвърждение на необратимото — онова, което Зи-лин усети още когато Жанг Хуа политна към пода. Лекарят се изправи пред министър-председателя като подсъдим пред състава на суров трибунал. — Сърцето му просто е престанало да бие… Подозирам наличието на масивен инфаркт на миокарда, но това може да се потвърди едва след аутопсията…
Министър-председателят се обърна към началника на охраната:
— Изведете Ву Айпинг! Не мога да гледам лицето му…
Ву Айпинг замаяно се подчини на знака на офицера. Очите му бяха изцъклени, краката му се влачеха като на болен човек.
Премиерът напусна мястото си зад банката. Беше дребен човек, доста по-нисък от съсухрения Зи-лин. Изправи се на крачка от проснатото тяло и мълчаливо загледа как Зи-лин държи главата на Жанг Хуа в скута си. Най-после въздъхна, наведе се и помогна на възрастния мъж да се изправи.
— Елате с мен, моля ви… Гласът му беше мек като кадифе.
Санитарите ги изчакаха да се отдалечат и качиха трупа в носилката.
— Това е тежка загуба, приятелю — промълви премиерът. — Но ние ще я понесем малко по-леко, тъй като планът ви успя. В момента се извършват арестите на останалите заговорници. Специални мерки ще бъдат взети по отношение на Генералния секретар и министъра на отбраната, тъй като тяхното положение е доста по-деликатно. В ръцете им все още е концентрирана огромна власт… Признавам, че преди да се запозная с фактите, които сте имали благоразумието да съберете, аз нямах никаква представа за мащабите на този ужасен заговор.
— Летяха на крилете на властта, но тези криле се оказаха книжни.
Премиерът мълчаливо кимна с глава. Това бяха неговите думи, произнесени при последната среща между двамата.
— Нещо като съвременните боксьори — въздъхна той. — Решени на всяка цена да постигнат победата и да свалят законното правителство на страната. Вие се оказахте прав, единствено благодарение на вашите усилия стана възможно да разкрием зловещите им планове. В този заговор участват далеч повече „верни“ другари, отколкото си представях… Вие още веднъж спасихте живота ми… Колко пъти трябва да го сторите, за да бъдете доволен?
— Моята работа е да бъда на вашите услуги, другарю премиер — поклати глава Зи-лин. — Всеки, който е решил да ви унищожи, първо ще трябва да се справи с мен. А това не е толкова лесно, изисква доста усилия…
— Всички пътища за Пекин минават през Ши Зи-лин — усмихна се премиерът и леко докосна рамото на стария си другар. — Това е така от доста време насам, нали? Животът изисква жертви…
— Страхувам се, че този път цената беше прекалено висока.
— Ще направим всичко, което е по силите ни. Жанг Хуа ще бъде честван като герой на революцията на специален митинг. Най-големият му син ще получи медала за…
— Моите уважения, другарю премиер — прекъсна го Зи-лин. — Но ще ви моля да няма никакви церемонии. Нека мъртвите почиват в мир.
— Но страната трябва да познава своите герои, Ши Зи-лин.
— Ние ги познаваме, другарю премиер. И според мен това е повече от достатъчно.
Намираха се в далечния край на Палатата на върховната хармония. Над главите им се издигаха дълги и тесни прозорци, наподобяващи кристални мечове.
— Как е болката? Все още ли ви измъчва?
Зи-лин само сви рамене. Имаше ли смисъл да отговаря?
Дъждовните капки продължаваха мрачната си песен върху стъклата.
— В крайна сметка на този свят остават най-простите неща — промълви министър-председателят. — Така ни учи Буда.
— Къде е мястото на Буда в нашето модерно общество? — изви вежди Зи-лин.
Върху лицето на премиера се появи тънка усмивка.
— Нали Буда беше този, който ви даваше кураж през всичките тези години? — Въпросът беше реторичен и Зи-лин благоразумно премълча. — Нима мислите, че не зная за вашите редовни поклонения в храма на Спящия Буда? И за дългите часове на медитация там?
— Това е в разрез с нашите догми — промълви Зи-лин.
— Вие сте в разрез с тях, Ши Зи-лин — поклати глава министър-председателят и сключи ръце зад гърба си. — Признавам обаче, че ви завиждам за съвършения покой, който постигате след медитациите във Вофози…
— Не е съвършен — въздъхна Зи-лин. — Усещам липсата на синовете си и никога няма да имам покой…