— Какво да сторим?
— Трябва да замина за Хонконг.
Настъпи тежка тишина, дъждът веднага направи опит да я запълни.
— Отдавна ли го планирате?
— Някои неща дори аз не мога да планирам, другарю премиер — криво се усмихна Зи-лин.
— Тогава заминавайте — погледна го премиерът. — Но какво ще стане? Отлично знаете, че нещата не могат да приключат там…
— Могат, ако го пожелае Буда…
Бяха далеч от чужди погледи, потънали в мъглата на вековете. В Китай миналото има способността да остава вечно живо.
— А ако не стане?
— Няма да се върна в Пекин и вие прекрасно го знаете — отвърна Зи-лин.
Премиерът въздъхна, стори му се, че всички духове на дедите им надават протяжен стон.
— Но какво ще правя без вас? — сподавено попита той, гласът му изглеждаше далечен и нереален, като призрачен плач.
— Вятърът ще продължава да лудее в планините, водите на Жълтата река ще бъдат все така пълноводни…
— Но какво ще прави Китай без вашите насоки? Всички тук все още сме деца, въпреки гордото ни твърдение, че сме единствената цивилизована нация на света… Или именно заради него.
— Проявяваме истинска кръвожадност, когато търсим корените на нашата цивилизация.
— Вършим това, което е необходимо.
— Това е най-суровата присъда срещу нашата политическа система — поклати глава Зи-лин.
— Може би — въздъхна премиерът. — Може би…
Зи-лин се чувстваше смъртно уморен. А дългото пътуване дори не беше започнало.
— Нашия най-яростен враг Юри Лантин вече го няма — промърмори той. — Също и генерал Карпов, създателя на операция „Лунен камък“…
Министър-председателят поклати глава:
— През цялото време сте бил прав по отношение на Даниела Воркута. Признавам, че имах доста резерви към вашия план, не допусках, че можем да проникнем толкова дълбоко в плановете на „гуай-лох“. И до днес нямам представа как успяхте да го сторите. Още повече, че тук става въпрос за жена…
— Лаотцъ учи, че човек трябва да използва другите в съответствие с личните им качества — отвърна Зи-лин. — Безполезни индивиди няма. Десетилетия наред изучавах механизмите на властта вътре и извън шпионския апарат на СССР, известен с печалното съкращение КГБ. Главната ми цел беше те да извършат всичко онова, което ние самите не сме способни да сторим. Създадох си подробна картотека, тя бързо прерасна в истински секретен архив. Именно в нея се натъкнах на Даниела Воркута. Оцених изключителните й умствени качества, отчетох и начините, по които гради кариерата си. Чисто женски и може би затова уникални за съветската система начини…
— Но аз все още не мога да проумея как я доведохте до идеята да отстрани най-опасните ни врагове — Юри Лантин и Анатолий Карпов — отбеляза министър-председателят, произнасяйки с труд чуждестранните имена.
— В това отношение нямам никакви заслуги — поклати глава Зи-лин. — Просто отчетох обстоятелствата и направих опит да предвидя хода на събитията. После ги подхвърлих на Воркута посредством определени разузнавателни канали. Огънчето си беше там и чакаше някой да го разпали. Благодаря на Буда, че генерал Воркута е жена със силен дух и неукротима амбиция. Тя се оказа и великолепна актриса. Да, точно така — великолепна актриса. Моята задача беше просто да я поставя на сцената…
— Но го сторихте по неповторим начин, Ши Зи-лин — усмихна се премиерът. — Единствено вие предвидихте докъде ще стигнат амбициите на тази жена и осигурихте победата ни направо от въздуха. Едва сега разбирам какво означава терминът „да откраднеш светлината“…
— Изпълних дълга си, другарю премиер — тихо отвърна Зи-лин. Мислите му все още бяха насочени към мъртвия Жанг Хуа, похвалите му се струваха крайно неуместни.
— Вие върнахте величието на Тао — тръсна глава министър-председателят. — Операция „Лунен камък“ висеше като Дамоклев меч над главите ни, пречеше ни да вземем твърди мерки по отношение на заговора в собствените ни редици. Много съм доволен, че тази заплаха вече не съществува.
— Може би скоро ще се страхуваме от Даниела Воркута по същия начин, по който се страхувахме от двамата отстранени руснаци — предупреди Зи-лин. — Въпреки че направих всичко възможно да я убедя да търси слабостта ни в Хонконг, въпреки че контролираме цялата й шпионска мрежа там. Човек никога не знае какво ще роди главата на жена с нейните амбиции за власт. Слава Богу, скоро ще имаме „Кам Сан“. Засега неговата тайна е гарантирана, но не е далеч времето, когато ще позволим на приятели и врагове да хвърлят едно око на това наше велико творение. При това без нито за миг да забравяме кървавото си минало… Защото крайната цел на „Кам Сан“ е да го притежаваме, а не да го използваме…