Лошото време не попречи на Роджър Донован да човърка любимия си корвет, модел 1963-та. Беше го паркирал до стената на голямата къща, от другата му страна се издигаха прекрасните, отрупани с цвят розови храсти. Жужаха пчели, препълнили хоботчета с летен нектар, атмосферата беше ленива и спокойна. Тук Донован се чувстваше отлично, далеч от грижите и тревогите на живота, дори приближаващата буря не предизвикваше трепет в душата му. Работата му спореше, в главата му се раждаха нови идеи за захранване на огромната памет на ГРП-3700.
— Здравей, Роджър — обади се един тих глас зад гърба му и Донован вдигна глава. Беше намъкнал груби градинарски ръкавици, в дясната му ръка се поклащаше омазнен френски ключ, а лявата държеше току-що развинтена автомобилна свещ. Розовите цветчета зад гърба му имаха приятен кремав цвят.
Бавно се изправи. Беше облечен в яркочервено поло „Ралф Лаурен“, стар дочен панталон, който някога е бил бял, и отъркани маратонки, обути направо, без чорапи…
— Джейк — промърмори, без да се обръща той. Външно беше напълно спокоен. — Сякаш си герой от приключенски роман. Все не можем да те убием…
— Но опитите продължават.
— Разбира се, че продължават — навъси се Донован. — Нима ни мислиш за аматьори?
— Стига приказки — смени тона Джейк. — Заведи ме при Ундерман.
— Аха… Сигурно ще му е любопитно да разбере как успяваш да се справиш с всичките ни извънредни мерки за сигурност…
— Вероятно ще го разочаровам. Хайде, да вървим!
Донован бавно се извърна с лице към пришълеца.
— Нима вярваш, че ще те отведа при него, просто ей така? — попита той. — Сега той е директор. А ти си обявен за смъртно опасен…
— Няма да си правя труда да те питам как стигнахте до това решение.
— Страхувам се, че тази информация е секретна — поклати глава Донован.
Лицето на Джейк окаменя.
— Ундерман! — кратко заповяда той.
— Можеш да ме убиеш — разпери ръце Донован. — С някой от твоите прочути саблени удари…
Движението на Джейк беше толкова мълниеносно, че Донован не успя дори да мигне. Ръбът на мазолестата длан го улучи в основата на носа, тялото му се просна сред розовите храсти. Кръвта рукна като река, острите бодли разкъсаха аленото поло.
— Господи! — простена Донован. — Май не трябваше да се шегувам с твоите умения…
Джейк го издърпа от храстите.
— До стената, Роджър!
Другият се подчини и Джейк внимателно го претърси.
— Излишен труд — промърмори Донован и направи опит да избърше кръвта от носа си. — Аз никога не нося оръжие.
— Да вървим — смушка го Джейк. — Искам ви двамата заедно.
Лицето на Донован беше виновно, носът и устните му вече бяха подути. Парче книжна салфетка беше натикано в една от ноздрите му.
— Господи! — надигна се Ундерман. — Какво е станало с теб? Да не си паднал с главата надолу в мотора на проклетата си бричка?
— Ужасно съжалявам — подсмръкна Донован.
— За какво?
Джейк избута Донован в стаята и затвори вратата след себе си.
— Предполагам, че е заради мен — изръмжа мрачно той.
— Исусе Христе! — облещи се Ундерман. Остана там, където си беше — на стола срещу екрана на компютъра. Беше по риза с къс ръкав, тялото му бързо се вдърви. Само главата му се въртеше в синхрон с движенията на Джейк.
Стените бяха боядисани в лазурносиньо, репродукции с редки пеперуди висяха в махагонови рамки. Осветлението беше ярко, флуоресцентните тръби достигаха до най-отдалечените ъгълчета на стаята.
Джейк не носеше разпечатките на Дейвид Ох, нямаше смисъл. Предателят ще лъже, за да спаси кожата си. Докато невинният ще излъже, за да предпази Агенцията. В това отношение нещата опираха до едно и също нещо, извъртанията бяха излишни.
Думите нямат никакъв смисъл в боя, постоянно му повтаряше Фо Саан. Хората са готови да кажат всичко, от което биха имали полза: Смисъл има единствено действието. Само то играе ролята на пречиствател.
— Ти наруши всички правилници, писани и неписани — промълви с ръце на коленете Ундерман. В поведението му има голяма промяна, отбеляза Джейк. Вероятно защото вече е директор. — Всичките ни действия бяха напълно оправдани, едва ли очакваш да ти поднесем извинения за тях.
— Хенри е убеден, че ще ни убиеш — обади се от мястото си до стената Донован. — Той смята, че китайските черти на характера ти са взели превес и в душата ти кипи жажда за мъст…
От начина, по който изрече всичко това, стана ясно, че самият Донован не е напълно убеден. Просто изрече на глас подозренията на Ундерман, но тези подозрения все още не бяха станали негови.