— За Мариана — тихо промълви Донован. — Зная, че моите съболезнования не означават нищо за теб, но наистина ми е страшно мъчно за нея…
Поднесоха храната едва когато виното в бутилката беше спаднало доста под половината.
После, вече преминал на кафе и коняк, Донован бавно вдигна глава.
— Предполагам, че никога няма да научим цялата истина — промълви той. — Никога няма да разберем какво го е направило предател…
Беше си поръчал печен фазан, който унищожи докрай с огромен апетит. Джейк си поръча скариди, но сосовете не му допаднаха и чинията пред него остана почти недокосната. Направи знак на келнерката да я вдигне и благодарно кимна с глава.
— Все пак е напълно ясно, че айсбергът на Антъни е бил именно Ундерман — продължи Донован, поливайки коняк в кафето си. — Като говорим за айсберга, се сещам да те питам нещо — чувал ли си, че Даниела Воркута е станала началник на Първо главно управление на КГБ?
Джейк отрицателно поклати глава.
— Скоро ще стане и първата жена, член на Политбюро.
— Защо ми казваш всичко това? — погледна го внимателно Джейк. — Не е ли поверително?
Донован извади кърпичка и я вдигна към носа си. Иззад нея се разнесе странен звук.
— Честно казано, защото се надявам да се върнеш в родното гнездо — промърмори той.
— Имаш интересен начин на изразяване.
— Моля те просто да си помислиш — въздъхна Донован, вдигна глава и поиска сметката.
Джейк се върна в хотела, но мислите му бяха далеч от Агенцията. Стаята беше обзаведена по стандартния начин за повечето американски хотели. Завесите бяха плътно спуснати, човек оставаше с впечатлението, че влиза в пещера.
Джейк пристъпи към прозореца, дръпна завесите и го отвори. В двора се издигаше голям бор, игличките му леко помръдваха на вятъра. Оттатък могъщите клони се виждаха шарените чадъри на малко кафене с мраморни масички. Съвсем като в Европа. Между масичките се появиха мъж и жена на средна възраст. Преплели пръсти, те изглеждаха напълно ангажирани един с друг, светът наоколо очевидно не съществуваше. В душата на Джейк помръдна тъга.
Отначало офертата на Роджър Донован му се стори като горчива шега. Но сега, изправен до прозореца, той бавно разбра какво е видял в него Донован — просто човек, който въпреки превратностите на съдбата, е останал непроменен. Човек, който по нищо не се отличава от колегите си, ангажирани в тази смъртоносна игра.
Когато отново погледна към кафенето, там вече нямаше никой. Миг по-късно светлините угаснаха. Механично погледна часовника си. Минаваше полунощ.
Седна на леглото и погледна към телефонния апарат. После извади листче хартия и бавно го разгърна. Взе слушалката и помоли хотелската телефонистка да го свърже с Хонконг. Момичето каза, че може да набира директно и му продиктува цифрите на кода.
Отсреща даваше свободно. Джейк изчака няколко секунди, после се приготви да затвори. В същия момент нещо прещрака и в ушите му прозвуча глух старчески глас:
— Вай… Ало.
В душата на Джейк нахлу ураган от дълго сдържани чувства, устата му изведнъж се скова.
С огромно усилие на волята успя да напълни дробовете си с въздух, после прошепна:
— Бах-ба… Татко.
Епилог
Лято, в наши дни
Хонконг / Вашингтон
Едно куче тичаше край водата и възбудено лаеше. Скачайки към яркочервена топка, то изпъна тялото си като струна, ситни песъчинки напълниха обувките на Джейк.
Двамата със Зи-лин бавно се разхождаха по извития бряг на Шек-О. Беше утро, лъчите на слънцето се плъзгаха по гладката повърхност на океана, от която сякаш извираше синкава мъгла.
Зи-лин току-що приключи с историята на своя живот в Китай. Новините за смъртта на Химера прие с обичайната си сдържаност.
— Сега вече знаеш за мен повече дори от братята ми — тихо промълви той.
Джейк внимателно го погледна. Този старец продължаваше да го изненадва.
— Сбърках, когато напуснах теб и майка ти — продължи все така тихо Зи-лин. — Сбърках и когато си намерих любовница. Но бях сляп. Вълнувах се единствено от амбициозните цели, които си бях поставил. Вземах решения, без да мисля за последствията от тях…
— Приличах на монах, Джейк. Монах, който цял живот е служил на своя бог, а после изведнъж се озовава сред реалния свят… Движеха ме съвсем различни импулси.
— „Юн-хюн“…
— В известен смисъл — кимна Зи-лин. Направиха широк кръг около загоряло дете, което строеше пясъчни кули на брега. — Не виждах, че моите действия ще се отразят пагубно на хората около мен. А може би виждах, но не обръщах внимание… От теб научих какво е сполетяло скъпата ми Атена, след като ви напуснах… С течение на годините разбрах как съм наранил и Шен Ли… Ничиреншу не обичаше да говори за това, но аз все пак успях да сглобя картинката. Уби ги „юн-хюн“, или по-скоро моята мания…