Напомняше й за един зъболекар, при когото беше ходила като момиче заедно с майка си. Излъга, че му се е свършил новокаинът и буквално поглъщаше виковете й, докато бъркаше с бормашината в дупката на зъба й. Още тогава Даниела забеляза издутите му панталони, но години по-късно разбра смисъла на този акт.
Сега в душата й се промъкна подозрението, че Юри Лантин е точно като онзи зъболекар. Реши да го провери чрез кодовата книжка и каза, че си я иска обратно. Разбира се, той отказа. Но тя настоя. Той отново отказа. Не й беше в характера да се моли, освен това не искаше да засилва подозренията му. Затова скочи отгоре му и силно го зашлеви.
Лантин я удари с книгата и тя политна към лавиците на стената. Без да спира нито за миг, той скочи напред, сграбчи предната част на блузката й и рязко дръпна. Платът се разкъса и гърдите й изскочиха навън. Както обикновено, тя не носеше сутиен.
Присвила очи, Даниела наблюдаваше реакцията му. Гърдите й бяха много хубави и тя отлично го знаеше. Тялото й се изви назад, от устата й излетяха тихи хлипове.
Ударът върху гърдите й беше толкова силен, че тя нададе неволен вик. Той пусна книгата и впи пръсти в зърната, болката й му носеше очевидна наслада.
Едната му ръка се плъзна надолу, промуши се под коланчето на полата и напипа бикините. Дръпна я рязко към себе си, устните му се впиха в гърдите й. Действаше грубо, но Даниела изпита огромно удоволствие. Не го показа, разбира се — това би разрушило илюзиите му.
Той я желаеше. Мислите му бяха близо до изнасилването, но ситуацията не беше такава. Просто защото Даниела му го позволи. Беше й приятно да играе ролята на безпомощна жена, освен това усети как тялото й тръпне от възбуда.
Тя искаше да бъде обладана, да усети тръпката на необузданите чувства, вълнението от измяната и опасността.
Когато видя високото му мускулесто тяло освободено от дрехите, когато усети наедрялата му мъжественост в слабините си, тя вече беше готова. Пожела да се слее с тази мъжествена сила, да стане частица от нея.
Всеки стон, който се изтръгваше от гърлото му, всеки гърч на голото му тяло, всяка тръпка в слабините му беше една малка победа за нея на това странно бойно поле. А когато горещото му семе се стрелна на плътна струя дълбоко в нея, тя стегна вътрешните си мускули и потъна в омайните тръпки на собствения си оргазъм.
После, почти несъзнателно, тя изведнъж разбра, че най-сетне е открила това, което цял живот беше търсила — неограничената власт и ключа към нея.
Джейк пожела да отиде сам в малкото жилище. Микио не възрази, макар вътрешно да беше убеден, че това е пълна глупост.
— Поне я изчакай на улицата — загрижено рече оябунът. — Ще паркираме отпред една от моите коли и ще я вдигнем мирно и тихо в момента, в който се появи. А след това ще разговаряте на някое тихо и спокойно място.
— Няма да стане — поклати глава Джейк. — Отмъкнем ли я от улицата като обикновен престъпник, нищо няма да науча от нея.
— Но той би могъл да те чака вътре — предупреди го Микио. — На негово място бих постъпил точно така.
— Всичко, свързано с Ничиреншу, носи рискове — отвърна Джейк. — А в случая просто нямам друг избор.
Микио се ядоса не на шега. Не толкова от думите на Джейк, колкото от прекалената загриженост, която проявяваше за безопасността му.
— Притежаваш прекалено анахронично чувство за чест, особено пък за един „гайжин“ — промърмори той. — Сякаш си самурай, отдал живота си на Токугава…
Ръката му бавно се повдигна, в дланта лежеше автоматичен пистолет с късо дуло, блестящ като някакъв странен бръмбар.
— Домо, Микио-сан — усмихна се Джейк и поклати глава: — Това не ми е необходимо.
Свечеряваше се. Токийските улици бяха задръстени от хора, които бързаха да се приберат навреме за вечеря.
Джейк се отби в някакъв магазин и купи една прясна риба, която помоли да му увият в лист предварително приготвена и доста плътна оризова хартия. После подаде на продавача седем книжни канапчета в червено и бяло, с които да стегне пакета. Човекът беше възрастен и разбра какво се иска от него. Ако беше по-млад, положително трябваше да му дава обяснения.
В горния десен край на пакета прикрепи „аваби“ — нещо като етикет във формата на ухо, който по стара традиция се слагаше върху подаръци и означаваше пожелание за дълголетие.
Тикна пакета подмишницата си и забърза към малкото апартаментче. В този час на денонощието беше напълно безсмислено да търси свободно такси. Дори и да откриеше такова, неизбежно щеше да потъне в безнадеждното задръстване по улиците на Токио. А не му се искаше да бъде смачкан като сардина в някой от вагоните на метрото.