— И на вас възложиха да ми го съобщите, така ли?
— По-добре да го научите от мен, вместо от някой друг, другарко генерал — вдигна очи той, продължавайки да се придържа към официалния тон.
Пълни глупости, рече си Даниела. Било му е заповядано да го стори.
— Мога ли да попитам за причините, другарю генерал? — спокойно го изгледа тя.
Карпов се изправи и сви рамене. Явно не желаеше да се задълбочава на тази тема. Прибра запалката в джоба си, без да поднесе огънче към върха на пурата си.
— Една от тях положително е катастрофата в Япония — промърмори той. — Петима от нашите агенти бяха ликвидирани.
— Четирима — поправи го тя.
— Една проста операция беше провалена — не й обърна внимание той. На лицето му се появи изражение, което Даниела познаваше — той изпитваше видимо удоволствие от разговора. — Защо се получи така? Недостатъчна подготовка или лоша организация?
Тя отвори уста да каже, че Юри Лантин беше променил първоначалните заповеди, превръщайки разузнавателния екип в наказателен взвод, но навреме се въздържа. Защото беше ясно, че дори да й повярва (което беше малко вероятно поради предварителната му уговорка с Лантин), Карпов неизбежно ще попита откъде е получила тази информация. Какво можеше да отговори на подобен въпрос? „О, просто го споменахме ей така, докато се търкаляхме в леглото…“
Във всички случаи беше пропуснала възможността да се защити, тъй като Карпов вече беше до вратата.
Край, заповяда си тя. Това беше капката, която преля чашата! До гуша ми дойде от този тип! За свое щастие разбра, че презрението й към Карпов е далеч по-силно от гнева. Гневът не носи полза на никого, докато презрението е нещо друго. Поне за нея то винаги даваше началото на задълбочен размисъл и трезви преценки.
Едва сега видя какъв идиот се оказа Карпов. Той беше шеф на Първа дирекция — най-могъщата административна единица в КГБ. На негово място тя отдавна да беше хукнала, към Политбюро. Но Карпов очевидно беше твърде късоглед, за да види поста си като трамплин, или пък беше прекалено тромав, за да преодолее препятствие от калибъра на Юри Лантин. Но и в двата случая той вече се беше превърнал в бреме за самата Даниела.
Известно време остана неподвижна на мястото си, очите й гледаха навън, към оживените московски улици, над които бавно се спускаше нощта. Мразеше тесните рамки на прозорците, които й приличаха на затворнически решетки. Мразеше и този кабинет. Изведнъж й се стори прекалено тесен, изпита непреодолимото желание да го напусне.
Може би е настъпило времето да използвам „Химера“ за активирането на „Валхала“, помисли си тя. „Химера“ беше тайна, която научи в чужбина и не сподели с никого. Правилникът на службата изискваше да докладва на висшестоящия ръководител цялата новополучена информация, при това в рамките на двадесет и четири часа. Или лично, или чрез шифрован рапорт в един-единствен екземпляр. Но Даниела не стори нито едното, нито другото. От майка си знаеше, че човек винаги трябва да има някакъв път за отстъпление, да държи последния коз близо до гърдите си. Този коз беше „Химера“, а планът „Валхала“ — последното оръжие, което можеше да използва. Така, както я бяха учили. Даваше си ясна сметка, че бъде ли задействан веднъж, този план не можеше да бъде спрян от никого. Жребият ще бъде хвърлен. А в случай на успех я чака слава, непозната от нито един разузнавач в историята.
Сърцето й сладостно се сви, върху горната й устна избиха ситни капчици пот. Стана й нетърпимо горещо, изпита необходимостта да скочи и да се махне оттук. Излезе на площад „Дзержински“ и с вдървени крака тръгна между децата, които гонеха гълъбите. Личицата им бяха закръглени като ябълки, а устните им — червени и сочни като череши.
Ръката й несъзнателно се спусна надолу и докосна корема. Запита се дали някога ще има щастието да носи собствено дете в утробата си, дали няма да изпита ужас от новия живот, намерил почва за развитие в собственото й тяло. Защото тогава вече ще трябва да мисли не само за себе си, а и за друго човешко същество, мъничко и безпомощно… Не, това е невъзможно! Отдавна знаеше, че е егоист, но никога не беше проверявала докъде се простира този егоизъм.
Децата й помогнаха да вземе решение. Видя в личицата им хода на времето, видя пред себе си леко открехната онази врата, до която дори не беше мечтала да се доближи. Вратата на Политбюро.
Благодарение на Юри Лантин.
Сега вече трябваше да използва собствени сили, за да отвори вратата докрай.