Спряха на крачка един от друг. Видял изражението на лицето й, той си спомни думите на Камисака: Помислих ви за изтощен маратонец. Наистина ли изглеждам толкова зле?
По време на полета успя да дремне. През цялото време сънуваше Ничиреншу, който му махаше от Хонконг, облечен в дрехите на Камисака. Защо?
— Той е в Хонконг — беше му казала Камисака. — И това е всичко, което зная.
— Защо? — настояваше Джейк. — Защо е заминал там?
Продължаваше да не й вярва. Въпреки поведението й, въпреки думите, които му беше казала. Призна й го.
А очите й сякаш пронизваха душата му. Стояха един до друг, на крачка от вратата. Обувките му бяха до стената. Мигът, преди да си тръгне. Между тях нямаше абсолютно никакъв намек за сексуалност, но въпреки това той се чувстваше странно свързан с нея. Това го тревожеше и объркваше.
— Имате част от „фу“ — простичко рече тя. — Ничиреншу също. Аз видях и двете, затова мога да кажа, че са от един и същи предмет. Което означава, че между вас съществува връзка. Вие не можете да бъдете врагове.
Колко дълбоко може да се заблуждава човек!
— Име — промърмори Джейк. — Не знаете защо е заминал за Хонконг, но може би сте чули някакво име…
— Той никога нищо не споделя с мен.
— Някакъв намек…
— Разговори в леглото? Не, никога не го правим. Особено в смисъла, който имате предвид.
— Имам предвид по-скоро нещо, което сте чула случайно. Телефонен разговор или друго… Никога ли не е звънял в Хонконг оттук?
Камисака се замисли, после колебливо кимна с глава.
— Мисля, че имаше такъв случай…
— Сещате ли се за нещо? Име, място? Нещо друго?
— Беше наскоро… Чакайте да си спомня. — Замислените й очи смътно проблясваха на слабата светлина в антрето. Когато се избистриха и отново се спряха върху лицето му, Джейк усети връзката между тях с особена, почти болезнена сила.
— Означава ли нещо за вас името Чудесния Сун? — попита най-сетне тя.
— Имаше ли полза от пътуването ти? — попита го сега Блис.
Той тръсна глава и се върна в оживлението на летище Кай Так.
Типично китайски въпрос, помисли. Отговорът му беше в същия стил:
— И да, и не. Сприятелих се с влиятелен човек, а от подобно нещо полза винаги има. От друга страна обаче, станах свидетел на смъртта на жена си…
— Ужасно съжалявам! — промълви тя и пристъпи още по-близо до него. Надигна се на пръсти, прегърна го и докосна с устни бузата му. Сякаш беше дете, което се нуждае от утеха. Сега беше негов ред да потъне в мълчание.
— Дай да ти взема сака.
— Няма нужда — възрази импулсивно той. — Не съм инвалид.
— Нямах предвид това — промърмори засрамено тя, черната й коса се разтърси. — Извинявай… — после се усмихна и добави: — Колата ми е отпред.
Заведе го в своя апартамент. Джейк беше толкова изтощен, че нямаше сили да протестира. Мястото се оказа нависоко, непосредствено под връх Виктория. Далеч долу се виждаха жилищните блокове на Средното ниво, под тях тъмнееха небостъргачите в центъра. Отвъд тях проблясваха мазните води на пристанището, както винаги задръстено от най-различни плавателни съдове. Прозорците на дневната и спалнята гледаха към тази невероятно красива панорама, а от спалнята се виждаше и част от Ванчай, ярко осветена като цирково шапито.
Блис му приготви бърза вечеря — пържени скариди, пиле и манго. Той мълчаливо започна да се храни, движенията на пръчиците в ръцете му бяха ловки и отмерени.
— Ядеш като китаец — отбеляза с лека усмивка тя.
После се преместиха в дневната и Джейк се тръшна на дивана с въздишка на облекчение. Тапицерията беше мека и удобна, в приятни зелени тонове. Отметна глава назад и уморено затвори очи. Блис напълни две малки чашки с коняк.
Джейк не посегна към питието, очите му механично се насочиха към блестящото сияние на Хонконг зад прозореца. Бурята беше прочистила въздуха, светлините бяха ярки и отчетливи, като скъпоценни камъни. Рубини и изумруди, сапфири и диаманти.
Отново у дома. Все още усещаше лепкавите пипала на Япония в душата си, не можеше да се отърве от спомените за събитията, разиграли се там. Сърцето му остана свито и тревожно.
Долови някакво движение, после видя дланта на Блис върху гърдите си.
— Тук ли те боли?
Той само я гледаше.
— Извинявай — изправи се тя. Излезе от стаята и след минута се върна. Коленичи до него и драсна клечка кибрит, миг по-късно в ноздрите го удари сладникавата миризма на ритуалните ароматични пръчици.
— Моля да извиниш припряността ми, но искам да се помоля за душата на жена ти — тихо промълви тя.
— Тя беше „гуай лох“ — вдигна глава той.
— Какво значение има това? — ръцете й ловко закрепиха ароматичните пръчици между двамата. — Духът си е дух, независимо от религията…